Читать «Сенчести души» онлайн - страница 205

— Ами, това, разбира се, е истина — съгласи се Бони. Гласът й прозвуча облекчено, че не е сгрешила твърде много и в същото време някак си странно натъжено.

— Стефан искаше единствено спокойствие и разбирателство с Деймън — продължи Мередит, вече почувствала се в свои води.

— И Елена — добави Бони машинално.

— Да, да — и Елена. Но Елена искаше само Стефан! Искам да кажа — всичко, което Елена искаше… — гласът на Мередит заглъхна. Това вече не важеше за настоящето. Тя опита отново: — Всичко, което Елена иска сега, е…

Бони само я наблюдаваше безмълвно.

— Ами каквото и да иска Елена — заключи Мередит раздразнено, — тя държи Стефан да е част от него. Освен това не желае някоя от нас да остане тук — в тази… тази дяволска дупка.

В другата носилка до тях бе много тихо. Бони и Мередит вече дотолкова бяха свикнали да пътуват в затворени носилки, че дори не осъзнаваха, че редом с тяхната се движи друга носилка и гласовете им се чуват съвсем ясно във въздуха, застинал в този горещ следобед.

Във втората носилка Деймън и Елена гледаха сърдито в пристегнатите с шнурове копринени завеси, които леко се полюшваха.

Елена, почти вбесена, в желанието да направи нещо, бързо дръпна шнура и завесите се спуснаха.

Това беше грешка. По този начин двамата с Деймън се озоваха в сюрреалистично, сияещо в червено, пространство, в което току-що чутите думи сякаш намирала потвърждение.

Елена усети как дишането й се учестява. Аурата й се изплъзваше. Всичко й се изплъзваше.

Те не вярват, че аз искам да бъда само със Стефан!

— Спокойно — рече Деймън. — Това е последната нощ. Утре…

Елена вдигна ръка, за да го накара да замълчи.

— Утре ще сме намерили другата половина от ключа, ще сме освободили Стефан и ще се махнем оттук — довърши Деймън въпреки всичко.

Не предизвиквай съдбата, помисли си Елена и се помоли.

Продължиха в мълчание към огромното имение на Блудуед. Изненадващо дълго Елена не осъзнаваше, че Деймън трепери. Сепна я краткото му и забързано вдишване.

— Деймън! Мили… мили Боже! — Елена бе потресена и не можеше да намери подходящите думи. — Деймън, погледни ме! Защо?

— Защо? — отвърна Деймън с телепатичния си глас — единствения, на който вярваше, че няма да потрепери, нито да пресекне. Защото… замисляла ли си се за миг поне какво става със Стефан, докато ти отиваш на парти, носена на носилка, облечена във великолепни дрехи, за да пиеш изискани вина и да танцуваш… докато той… докато той… Мисълта му остана недовършена.

Тъкмо от това имах нужда, преди да ме видят на публично място, помисли си Елена с горчива ирония, когато стигнаха до дългата алея пред дома на Блудуед. Опита се да събере всичките си сили, преди завесите да бъдат отдръпнати и те да пристъпят към мястото, където се намираше втората половина на ключа.

34

Не мисли за тези неща, каза Елена по същия начин, по който й говореше Деймън. Поради същата причина не мисля за тях, защото иначе ще полудея. Но ако полудея, какво би спечелил от това Стефан? Не бих могла да му помогна. Затова, каквото и да ми струва, блокирам тези мисли зад желязна стена.