Читать «Сенчести души» онлайн - страница 198

За пръв път можеше да мисли.

— Стефан — прошепна, — толкова съжалявам. Тази сутрин си изгубих времето, за да се обличам — за да се наконтя — за да ти покажа какво те очаква, когато излезеш оттук. Но сега… се чувствам… като…

В очите на Стефан вече нямаше сълзи.

— Покажи ми — подкани я той нетърпеливо.

Елена се изправи и без излишно кокетничене свали пелерината. Затвори очи, а косата й се разпиля на стотици малки къдрици около лицето й. Лъскавите и клепачи още блестяха. Разкриха се тънките ленти от златист тюл, на които благоприличен вид придаваха единствено прикрепените към тях скъпоценни камъни. Цялото й тяло искреше с цветовете на дъга, със съвършенството на разпъпила се младост, с която нищо не можеше да се сравни, която никой не можеше да пресътвори.

Чу се звук като дълга въздишка… а после тишина. Елена отвори очи, ужасена, че Стефан може да е умрял. Но той се бе изправил, вкопчен в желязната преграда, сякаш искаше да я изтръгне, за да стигне до нея.

— И всичко това е мое? — прошепна той.

— Всичко е за теб. Всичко е за теб — обеща му Елена.

В този миг зад нея се разнесе тих звук. Елена се извъртя и видя два чифта очи, които горяха в полумрака на килията срещу тази на Стефан.

33

За своя изненада Елена не изпита гняв, а само решителност да защитава Стефан, ако можеше.

И тогава видя, че в килията, за която тя си мислеше, че е празна, се спотайваше едно китсуне.

Обаче то по нищо не приличаше на Шиничи и Мисао. Имаше дълга коса, бяла като сняг — но лицето му беше младо. Беше облечено изцяло в бяло, с туника и панталони от някакъв мек плат, подобен на коприна. Опашката му бе толкова пухкава, че на практика изпълваше малката килия. Освен това имаше лисичи уши, които помръдваха насам-натам. Очите му бяха златисти като отблясъците на фойерверки.

Той беше великолепен.

Китсунето отново се закашля. После извади — от дългата си коса, помисли си Елена — много, много малка торбичка от фина кожа.

Съвършена торбичка за съвършено бижу, каза си Елена.

Сега китсунето показа с жест как изважда бутилка с „Черна магия“ (все едно бе тежка, а питието в нея — възхитително) и се престори, че пълни торбичката със съдържанието на бутилката. След това, все едно че извади спринцовка (вдигна я и натисна буталото, също като доктор Мегар, за да излязат мехурчетата въздух) и я напълни с течността от торбичката. Накрая се престори, че промушва иглата на спринцовката през решетката на килията, натиска буталото с палеца си и я изпразва.

— Мога да те нахраня с „Черна магия“ — преведе Елена на Стефан. — Мога да напълня спринцовката от малката му торбичка. Доктор Мегар също би могъл да я напълни. Но няма време, затова аз трябва да го направя.

— Аз… — започна Стефан.

— Ти ще пиеш колкото може по-бързо.

Елена обичаше Стефан, искаше да слуша гласа му, не можеше да се насити да го гледа, но животът му бе заложен на карта и тя трябваше да го спаси. Взе малката торбичка, поклони се ниско, с благодарност на китсунето и остави пелерината си на пода. Цялото й внимание бе съсредоточено върху Стефан, затова не се замисли как е облечена.