Читать «Сенчести души» онлайн - страница 175

И той още не бе излекуван. Въобще ще се излекува ли някога?

Тогава Елена започна да крещи оглушително.

29

Някой се опитваше да я накара да пие от чаша. Обонянието й бе толкова изострено, че тя вече знаеше какво има в чашата — вино „Черна магия“. Но не го искаше! Не! Изплю първите капки от виното. Не можеха да я принудят да пие.

— Mon enfant21, за твое добро е. Хайде, сега пий. — Елена отвърна глава. Усети как я връхлитат мрак и буря. Да. Сега беше по-добре. Защо не я оставят сама?

В най-дълбоките кътчета на телепатичната връзка едно малко момче беше с нея в мрака. Спомняше си това хлапе, но не и името му. Протегна ръце и то се сгуши в нея. Сякаш веригите му бяха по-леки… откога? От преди. Само това успя да си спомни.

Добре ли си? — прошепна на детето. Някъде надолу, дълбоко в сърцевината на тяхното общуване, нечий шепот проехтя като вик.

Не плачи. Никакви сълзи, помоли я момчето, но думите му й напомниха за нещо, което беше непоносимо нея. Затова тя притисна пръсти до устните му, за да го накара да замълчи.

Някъде Отвън прогърмя един прекалено силен глас.

— Е, дете мое, ти реши още веднъж да станеш вампир.

Това ли се случва сега? — прошепна тя на детето.

Отново ли умирам? За да стана вампир?

Не зная! — извика детето. Нищо не зная. Той е гладен. Страхувам се.

Сейдж няма да те нарани, обеща му тя. Той вече е вампир и твой приятел.

Не, не от Сейдж…

Тогава от кого се страхуваш?

Ако ти умреш отново, аз ще бъда целият окован във вериги. Детето й показа сърцераздирателна картина, на която то цялото бе стегнато в тежки вериги, а устата му бе затъкната. Ръцете и краката му бяха отвсякъде приковани към скалата. Нещо повече, веригите бяха така впити в меката му плът, че я срязваха и разкървавяха.

Кой би сторил подобно нещо? — извика Елена. Ще го накарам да съжалява, че се е родил. Кажи ми кой го е сторил!

Лицето на детето беше тъжно и смутено. Аз ще го сторя, мрачно изрече то. Той ще го стори. По дяволите, Деймън ще го стори. Защото ние ще те убием.

Но ако вината не е негова…

Длъжни сме. Трябва да го направим. Но може би, ако аз умра, както лекарят каза… В последното изречение определено имаше полъх на надежда.

Това убеди Елена. Постепенно стигна до извода: ако Деймън не може да разсъждава ясно, тогава вероятно и тя не мисли разумно. Може би… може би трябваше да направи това, което Сейдж искаше.

И доктор Мегар. Тя едва успя да различи гласа му, долитащ като през гъста мъгла:

— За Бога, през цялата нощ си на крак. Дай шанс на някой друг.

Да… през цялата нощ. Елена не искаше отново да се събужда, а волята й бе достатъчно силна.

— Може би трябва да се сменим? — предложи някои, момиче, младо момиче. Слаб глас, но също издаващ силна воля. Бони.

— Елена… Аз съм, Мередит. Усещаш ли, като държа ръката ти? — Последва пауза, след което Мередит заговори много по-силно: — Хей, тя ми стисна ръката! Видя ли? Сейдж, кажи на Деймън по-скоро да дойде тук.

Унася се…

— … ще пийнеш ли още малко, Елена? Зная, зная, че ти писна от всичко това. Но заради мен ще пийнеш ли още съвсем малко?