Читать «Сенчести души» онлайн - страница 174
Л. Дж. Смит
И тогава го видя, приковано към скалата, свито на кълбо, закрило очи с юмручетата си.
И тогава се случи чудо.
Усетиха го и тя, и детето. Лекото убождане от кучешките зъби отслабна и накрая съвсем изчезна. Престана и прехвърлянето на енергия от Елена към Деймън.
А след това, като по ирония на съдбата, чудото започна.
— Съжалявам! Елена, можеш ли да говориш? Не разбрах как… — Нещо в гласа на Деймън не звучеше нормално. И тогава разбра. Кучешките зъби на Деймън не се бяха прибрали.
Какво…? Всичко бе грешно. Те бяха толкова щастливи, но… но сега тя усещаше нещо мокро по дясната си ръка.
Елена изцяло се отдръпна от Деймън и се вторачи изумено в ръцете си, оцветени от нещо червено, което явно не беше боя.
Все още се чувстваше прекалено слаба, за да формулира правилно въпросите си. Плъзна ръка зад гърба на Деймън и смъкна коженото му яке. На тази ярка светлина видя как ризата му от черна коприна бе белязана със следи от засъхнала кръв, полузасъхнала или съвсем прясна.
— Деймън! — Първата й реакция бе ужас, без никаква вина или опит за разбиране. — Какво се е случило? Да не си се бил? Деймън, кажи ми!
И тогава нещо в съзнанието му изплува пред нея под формата на число. Още от детските си години тя можеше да брои. Всъщност се научи да брои до десет преди първия си рожден ден. А досега бе преживяла цели седемнадесет години, предостатъчно, за да може сега да преброи назъбените дълбоки и още кървящи белези по гърба на Деймън.
Бяха десет.
Елена сведе очи към окървавените си ръце и към великолепната рокля, която сега се бе превърнала в рокля на ужаса, защото нейната доскоро девствено чиста белота бе омърсена с блестящо червено.
Червено, което би трябвало да е нейната кръв. Червено, оставено сякаш от удари със сабя по гърба на Деймън, докато той бе пренасочвал от нея към себе си болката и белезите в нощта на нейното наказание.
А после я бе носил на ръце през целия път до дома. Без да отрони дума за това. Тя никога нямаше да узнае…