Читать «Сенчести души» онлайн - страница 160

Елена наистина беше развълнувана до краен предел. Нека останалите си мислят, че е заради великолепната рокля — а тя действително беше изумителна и Елена беше дълбоко благодарна на лейди Улма и помощничките й, че я завършиха навреме. Но това, което действително я вълнуваше, беше възможността — не, увереността, твърдо си повтори тя — че тази вечер тя ще може да се добере до половината от ключа, с чиято помощ ще освободи Стефан. Мисълта за лицето му, да го види от плът и кръв, беше…

Беше ужасяваща. Като се замисли за това, което Бони бе промълвила в съня си, Елена потърси успокоение и разбиране. Но незнайно как, вместо да държи ръката на Деймън, тя се озова в прегръдката му.

Най-важният въпрос е: какво ще каже Стефан за онази нощ в мотела с Деймън?

Какво би казал Стефан? И какво въобще имаше да се казва?

— Изплашена съм — чу тя и след минута разпозна собствения си глас.

— Ами, опитай се да не мислиш за това — посъветва я Деймън. — Така само още повече ще влошиш всичко.

Но аз излъгах, припомни си Елена. Ти дори не го помниш, иначе също би лъгал.

— Каквото и да се случи, аз обещах винаги да бъда до теб — изрече Деймън тихо. — Впрочем вече ти дадох думата си за това.

Елена усети как дъхът му опари косата й.

— И ще мислиш само за ключа?

Да, да, но днес не се чувствам добре нахранен. Елена се сепна, но после допусна Деймън в съзнанието си. За миг усети не само опустошителния му глад, но и острата болка, която я прониза. Само че сега, преди да може да се ориентира в пространството, болката отслабна и връзката й с Деймън рязко се прекъсна.

Деймън.

— Какво?

Не ме изолирай.

— Не го правя. Просто ти казах всичко, което имах за казване, това е всичко. Знаеш, че ще търся ключа.

Благодаря ти, отново опита Елена. Но ти не бива да гладуваш…

Кой е казал, че гладувам? Сега телепатичната връзка с Деймън се възстанови, само че нещо липсваше. Той нарочно задържа нещо, като се концентрира върху предизвикването на сетивата й с нещо друго — глада. Елена долови страстите, които бушуваха в него сякаш беше тигър или вълк, който от дни — или може би седмици — нищо не беше убивал.

Стаята започна бавно да се върти около нея.

— Всичко… е наред — прошепна тя, удивена, че Деймън все още я държи, докато вътрешностите му се раздираха. — Вземи… каквото ти е… нужно…

И тогава тя усети най-нежното ухапване по шията от острите му като бръснач зъби.

Отдаде му се, подчинена на усещанията си.

Докато се подготвяше за галавечерята на Сребърния славей, където трябваше да търсят първата половина от двойния ключ на лисицата, за да освободят Стефан, Мередит изчете някои от ксерокопията, които бе складирала в сака си. Това бе само извадка от огромното количество информация, която бе свалила от интернет. Постара се максимално да опише всичко, което бе научила, за да го сподели с Елена и останалите. Но как можеше да е сигурна, че не е пропуснала някоя жизненоважна следа, някаква много важна нишка, от която тази вечер ще зависи дали ще успеят, или ще се провалят? Дали ще открият начин да спасят Стефан, или ще се приберат у дома победени, а той ще изгние в затвора.