Читать «Двата тигъра» онлайн - страница 7

За още по-голяма сигурност, аз спях в коридора, който води към стаята, заедно с опитомената тигрица и свирепото ни черно куче Пунти, чиито зъби и нокти тугите вече са опитвали.

Така изминаха шест месеца сред страхове и бдения, а тугите не даваха никакви признаци на живот. Но ето че една сутрин ТремалНаик получи телеграма от Чандернагор, подписана от негов приятел, свален от трона раджа, който беше замесен в последното въстание и намери сигурно убежище в малката френска колония.

— Какво се казваше в тази телеграма? — попитаха едновременно Яниш и Сандокан, които не изпускаха нито дума от разказа на махарата.

„Ела. Трябва веднага да говоря с теб. Мухдар“

Господарят ми, който се бе сприятелил с този бивш принц, от когото бе видял много добрини, откак се върнахме в Индия, помисли, че той е застрашен от английските власти, замина незабавно за Чандернагор и ми заръча да бдя денонощно над малката Дарма.

През деня не се случи нищо, което да ме усъмни, че тугите се канят да осъществят отдавна подготвеното от тях отвличане на дъщерята на бившата им Непорочна дева на източната пагода. Но ето че привечер и аз получих телеграма от Чандернагор, подписана от моя господар. Помня дума по дума какво се казваше в нея:

„Тръгвай незабавно с Дарма, над която е надвиснала сериозна опасност от страна на нашите врагове.“

Тук махаратът направи малка пауза. Като се замисли, сега му се струваше невъзможно да не е предугадил измамата и да се е оставил така лесно да бъде излъган.

Двамата приятели го гледаха втренчено, смълчани, и не смееха да го подканят да продължи разказа си.

След малко Каммамури въздъхна и поде отново:

— Изплашен много от тревожната телеграма, отидох начаса на гарата заедно с Дарма и дойката й. Телеграмата получих в шест часа и трийсет и четири минути, а първият влак за Чандернагор и Хоуги тръгваше в седем и двайсет и осем.

Качихме се в едно празно купе, но малко преди влакът да потегли, при нас влязоха двама брамини и седнаха срещу мен. Бяха двама мъже с дълги бели бради, чийто почтен вид не би усъмнил и най-подозрителния човек.

Тръгнахме, без да се случи нищо необикновено. Един час по-късно, едва бяхме отминали гарата на Сирампур и стана нещо на пръв поглед незначително, от което обаче произтекоха страшни последици: куфарът на единия от брамините падна, отвори се и от него се търколи объл стъклен съд с някакви цветя. Съдът се счупи и цветята се изсипаха на пода, но брамините не ги събраха. Но аз забелязах, че и двамата извадиха кърпички, с които си запушиха устата и носа, сякаш острата миризма на цветята ги дразнеше.

— Така значи! — извика Сандокан, явно заинтригуван силно от този странен разказ. — Продължавай, Каммамури.

— Какво е станало след това, не мога да ви кажа — продължи махаратът, чийто глас затрепери.

— Но когато си видял, че брамините си слагат кърпички пред устата, не се ли усъмни? Защо не си направил и ти същото?

— Не знам, просто не знам. Никога не бих си помислил, че под тези свещенически дрехи се крият емисари на свирепите туги.