Читать «Кръвта на елфите» онлайн - страница 82

Той замълча и почеса брадата си. Цири също мълчеше.

— Елирена… — възкликна той неочаквано. — Ако Елирена е героиня, ако това, което е направила, се нарича геройство, то нека да ме наричат предател и страхливец. Защото аз, Ярпен Зигрин, страхливец, предател и ренегат, твърдя, че не бива да се избиваме помежду си. Твърдя, че трябва да живеем. Да живеем така, че после да не се налага да молим никого за прошка. Героинята Елирена… На нея й се наложило. „Простете ми — молила тя, — простете ми!“ Сто дяволи! По-добре да загинеш, отколкото да живееш със съзнанието, че си направил нещо, за което трябва да молиш да ти простят.

Той замълча отново. Цири не зададе въпросите, които напираха вътре в нея. Инстинктивно усещаше, че не бива да го прави.

— Трябва да живеем заедно — продължи да говори Ярпен. — Ние и вие, хората. Защото просто нямаме друг изход. От двеста години знаем това и повече от сто години работим за това. Искаш ли да знаеш защо постъпих на служба при Хенселт, защо взех такова решение? Не мога да позволя тази работа да отиде на вятъра. От сто години се опитваме да живеем заедно с хората. Полуръстовете, гномите, ние, дори елфите. Не говоря за русалките, нимфите или силфидите, те винаги са били диви, дори когато вас още не ви е имало тук. Сто дяволи, това продължи сто години, но някак успяхме да започнем да живеем заедно, някак успяхме да убедим хората, че се различаваме много малко едни от други.

— Ние изобщо не се различаваме, Ярпен.

Джуджето се обърна рязко.

— Изобщо не се различаваме — повтори Цири. — Та нали ти мислиш и чувстваш по същия начин като Гералт. И като… като мен. Ние ядем едно и също, от един и същ казан. Ти помагаш на Трис, аз също. Ти си имал баба, аз също… Моята баба я убиха нилфгардците. В Цинтра.

— А моята — хората — изрече джуджето с усилие. — В Бруге. По време на погрома.

* * *

— Конници! — извика някой от хората на Венцк, яздещи като охрана отпред. — Конници пред нас!

Комисарят тръгна към фургона на Ярпен. Гералт се приближи от другата страна.

— Отзад, Цири! — изрече той рязко. — Слез от капрата и отиди отзад. Стой при Трис.

— Оттам нищо не се вижда!

— Недей да спориш! — скара й се Ярпен. — Бързо отзад. И ми подай наджака. Под кожуха е.

— Това ли? — Цири вдигна някакъв тежък, отвратително изглеждащ предмет, наподобяващ чук, като по-дългата част на желязото беше остра и леко извита.

— Това — потвърди джуджето. Мушна дръжката на наджака в джоба на ботуша си, а брадвата сложи на коленете си. Венцк, външно спокоен, гледаше към пътя, сложил длан над очите си.

— Лека кавалерия от Бан Глеан — каза той след малко. — Така наречената Кафява рота, разпознаваща се по наметалата и бобровите калпаци. Моля, запазете спокойствие. А също така и бдителност. Наметалата и бобровите калпаци доста лесно сменят притежателите си.