Читать «Кръвта на елфите» онлайн - страница 8

— Това не е вярно — каза Донимир от Троа. — На паметника го няма нейното име. Това е моят край, бил съм неведнъж на Хълма и съм чел имената, изсечени в камъка. Там са загинали три магьоснички: Трис Мериголд, Лита Неейд с прякор Корала. Хм… Забравил съм третото име…

Рицарят погледна към Радклиф, но магьосникът само се усмихваше и не изрече нито дума.

— Разправят — обади се неочаквано Шелдън Скагс, — че този вещер, Гералт, дето е бил влюбен в онази Йенефер, вече гние в земята. Чух, че са му видели сметката някъде в Заречие². Убивал, убивал чудовища и накрая си намерил майстора. Така е, хора, който меч вади, от меч умира. Всеки попада един ден на някой по-добър и гушва букета.

— Не вярвам. — Стройната жена-воин сви бледите си устни, изплю се гневно на земята и с хрущене скръсти на гърдите си облечените в ризница ръце. — Не вярвам, че Гералт от Ривия може да попадне на по-добър от себе си. Виждала съм как владее меча. Наистина е нечовешки бърз…

— Добре казано — вметна магьосникът Радклиф. — Нечовешки. Вещерите са мутанти, така че скоростта на реакциите им…

— Не разбирам за какво говорите, господин магик. — Жената-войн сви устни още по-неприятно. — Думите ви са твърде научни. Знам едно: нито един майстор на меча, от онези, за които знам, не може да се сравни с Гералт от Ривия, Белия вълк. Затова и не вярвам, че са го убили в бой, както твърди господин джуджето.

— На всеки майстор на меча му се разтреперват гащите, когато врагът е многоброен — каза поучително Шелдън Скагс. — Така казват елфите.

— Елфите не са свикнали да се изразяват толкова просташки — изрече студено висок, светлокос представител на Стария народ.

— Не, не! — запищяха иззад зелените шалчета дъщерите на комеса Вилиберт. — Вещерът Гералт не може да е загинал! Вещерът е намерил предопределената за него Цири, а после и магьосницата Йенефер и тримата живели дълго и щастливо. Нали, маестро Лютиче?

— Това беше балада, млади дами — прозина се жадуващият бира гном, производителят на железни изделия. — Та кой търси истина в баладите? Истината е едно нещо, а поезията — съвсем друго. Да вземем дори тази… Как се казваше? Цири? Прословутото Дете на изненадата. Нея господин поетът съвсем си я изсмука — от пръстите. Та аз съм бил неведнъж в Цинтра и знам, че тамошният крал и кралица бяха бездетни, нямаха нито син, нито дъщеря…

— Това е лъжа! — извика червенокос мъж с кафтан от тюленова кожа, чието чело беше препасано с карирана кърпа. — Кралица Каланте, Лъвицата от Цинтра, имаше дъщеря Павета. Тя и съпругът й загинаха по време на морска буря, водната бездна ги погълна, и двамата.

— Сами виждате, че не лъжа! — призоваха всички за свидетели Железните изделия. — Княгинята на Цинтра не се е казвала Цири, а Павета!

— Цирила, наричана Цири, беше точно дъщерята на потъналата Павета — възрази червенокосият. — Внучката на Каланте. И не беше княгиня, а принцеса на Цинтра. Точно тя беше онова предопределено за вещера Дете на изненадата — кралицата обещала да му я даде още преди тя да се роди, както се твърди в песента на маестро Лютичето. Но вещерът не е могъл да я намери и да я вземе — ето тук господин поетът се размина с истината.