Читать «Кръвта на елфите» онлайн - страница 5

Поляната пред дъба Блеобхерис, място на чести събрания, където пътешествениците можеха да отдъхнат и да си побъбрят, се славеше с толерантност и откритост. Грижещите се за вековното дърво друиди бяха нарекли поляната „Място на дружбата“ и охотно посрещаха тук всякакви гости. Но даже при такива необикновени събития като току-що приключилото изпълнение на световноизвестния трубадур пътниците стояха, разделени на изолирани една от друга групи. Елфите стояха при другите елфи, джуджетата занаятчии се групираха със своите въоръжени до зъби побратими, наети като охрана на търговските кервани, и търпяха до себе си само по-височки гноми миньори и фермери полуръстове.

Всички нехора се държаха резервирано с хората, които от своя страна им отговаряха по същия начин. И сред тях изобщо не се наблюдаваше единство. Дворянството се отнасяше с презрение към търговците и продавачите, а войниците и наемниците страняха от пастирите с техните вонящи кожуси. Малкото на брой магьосници и техните последователи се бяха изолирали напълно и с основание смятаха всички наоколо за нагли грубияни. Фонът се състоеше от плътна тълпа от навъсени и мълчаливи селяни. Те приличаха на гора с вдигнатите над главите си гребла, вили и сърпове. Игнорираха всичко и всички.

Както обикновено, изключение бяха децата. След като представлението на барда свърши и вече не им забраняваха да вдигат шум, дечурлигата с диви крясъци се втурнаха към гората, за да се отдадат там с въодушевление на игра, чиито правила бяха непонятни за онези, които вече се бяха простили с щастливите години на детството. Малките човечета, елфчета, джудженца, полуръстчета, гномчета, полуелфчета, четвъртелфчета и още едно мъниче със загадъчен произход, не познаваха и не признаваха расовото и социалното разделение. Засега.

— Наистина! — извика един от намиращите се на поляната рицари, слаб и висок като върлина, облечен с червено-черен кафтан, украсен с три крачещи лъва. — Добре го каза господин магьосникът! Красиви бяха баладите, честна дума, маестро Лютиче! Ако някой ден имате път край Лисорог, където е замъкът на моя сеньор, отбийте се, не се колебайте нито за миг. Ще ви нагостим като княз, като самия крал Визимир! Кълна се в меча си, слушал съм много менестрели, но не могат да се сравняват с вас, маестро. Приемете от нас, благородните и посветени в рицарство, уважението ни и почитта ни към вашето изкуство!

Безпогрешно усетил подходящия момент, трубадурът намигна на ученика си. Момчето остави лютнята и вдигна от земята кутийката, служеща за събиране на по-измерим израз на признание от страна на слушателите. Поколеба се, обходи с поглед тълпата, после остави кутийката и вдигна оставеното отстрани доста солидно на големина ведро. Маестро Лютичето с благосклонна усмивка одобри съобразителността на юношата.