Читать «Кръвта на елфите» онлайн - страница 181

— А нещо наистина голямо… Нещо страшно? Много страшно?

— Понякога даже и по-страшно, отколкото ти се иска.

— Хммм… А аз… някога ще мога ли да направя нещо такова?

— Не знам. Може би никога няма да можеш. По-добре да не можеш.

Тишина. Мълчание. Жега. Мирис на цветя и треви.

— Госпожо Йенефер?

— Какво още, патенце?

— На колко години беше, когато стана магьосница?

— Хммм… Когато взех приемните изпити? На тринайсет.

— О! Като мен! А на колко… На колко години беше, когато… Не, няма да те питам за това…

— На шестнайсет.

— Аха… — Цири леко се изчерви и се направи, че проявява интерес към един облак със странна форма, увиснал над храмовите кули. — А на колко години беше… когато се запозна с Гералт?

— На повече, грозно патенце, доста повече.

— Постоянно ме наричаш „грозно патенце“! А знаеш, че никак не обичам това! Защо го правиш?

— Защото съм язвителна. Магьосниците винаги са язвителни.

— Но аз не искам… не искам да съм грозно патенце. Искам да съм красива. Наистина красива, като теб, госпожо Йенефер. Ще мога ли с помощта на магията някога да съм красива като теб?

— Ти… За щастие няма нужда да правиш това… За това няма да ти е необходима магия. Не знаеш какво щастие е това.

— Но аз искам да съм наистина красива!

— Ти си наистина красива. Наистина си красиво лебедче. Моето красиво лебедче…

— О, госпожо Йенефер!

— Цири, ще ми насиниш бедрото.

— Госпожо Йенефер?

— Да?

— Какво гледаш така?

— Онова дърво. Това е липа.

— А какво толкова интересно има в нея?

— Нищо. Просто ми е приятно да я гледам. Радвам се, че… мога да я виждам.

— Не разбирам.

— Хубаво е, че не разбираш.

Тишина. Мълчание. Задух.

— Госпожо Йенефер?

— Какво има пак?

— По крака ти пълзи паяк. Виж какъв е противен!

— Паяк като паяк.

— Убий го!

— Не искам да се навеждам.

— Тогава го убий със заклинание!

— На територията на храма на Мелителе? За да ни изгони Ненеке в порутената кула? Не, благодаря. А сега поседи тихо. Искам да помисля.

— А за какво толкова размишляваш? Добре де, млъквам.

— Не съм на себе си от радост. Вече се опасявах, че ще зададеш един от своите неподражаеми въпроси.

— Защо не? Обичам твоите неподражаеми отговори!

— Ставаш нагла, патенце.

— Аз съм магьосница. Магьосниците са язвителни и нагли.

Мълчание. Тишина. Въздухът е застинал. Задушно е като пред буря. И е тихо. Само крякането на гарваните и враните в далечината нарушава тишината.

— Стават все повече. — Цири вдигна глава. — Летят и летят… Като през есента… Отвратителни птици… Жриците казват, че това е лош знак… Знамение или нещо такова. Какво е това знамение, госпожо Йенефер?

— Прочети в „Dhu Dwimmermorc“. Там има цяла глава, посветена на това.

Мълчание.

— Госпожо Йенефер…

— По дяволите. Какво има пак?

— Защо Гералт толкова дълго… Защо не идва?

— Сигурно те е забравил, грозно патенце. Намерил си е по-красиво момиче.

— О, не! Знам, че не ме е забравил! Не може да ме е забравил! Сигурна съм, госпожо Йенефер!

— Чудесно е, че си сигурна. Ти си една щастливка, патенце.

— Не те харесвах — повтори Цири.

Йенефер не я погледна, а продължи да стои, извърнала се към прозореца и гледайки към тъмнеещите хълмове на изток. Небето над хълмовете беше черно от гарваните и враните.