Читать «Кръвта на елфите» онлайн - страница 176

— Къде е Ейст?

— Кралят… — запъна се Крах. — В морето е, Мордон. Търси останки… и тела. От вчера.

— Защо разреши? — извика кралицата. — Как можа да допуснеш това? Как можа да го допуснеш, Крах? Ти, ярлът на Скелиге! Нито един дракар няма право да излезе в морето без твое позволение! Защо разреши, Крах?

Чичо й наведе още по-ниско червенокосата си глава.

— Коне! — нареди Каланте. — Отиваме във форта. А утре по изгрев слънце ще отплувам. Вземам принцесата в Цинтра. Никога няма да й позволя да се върне тук. А ти… Ти имаш голям дълг пред мен, Крах. Някой ден ще поискам да ми го върнеш.

— Знам, Модрон.

— Ако аз не успея да ти го напомня, ще го направи тя. — Каланте посочи Цири. — На нея ще върнеш дълга си, ярле. Знаеш как.

Крах ан Крайт се изправи, чертите на загорялото му лице станаха сурови. С бързо движение извади от своята лишена от украса ножница обикновен стоманен меч, оголи левия си бицепс, покрит със зараснали бели белези от рани.

— Без театрални жестове — изсумтя кралицата. — Пести си кръвта. Казах — някой ден. Не го забравяй!

— Aen me Glaeddyv, zvaere a’Bloedgeas, Ard Rhena, Lionors aep Xintra! — Крах ан Крайт, ярлът на Островите Скелиге, вдигна ръка, разтърси меча. Воините изреваха, удряйки с оръжията си по щитовете.

— Клетвата е приета. Води ни до форта, ярле.

Цири си спомняше завръщането на крал Ейст, неговото каменно, бледо лице и мълчанието на кралицата. Помнеше мрачния, страшен пир, на който дивите, брадати морски вълци от Скелиге бавно се напиваха в мъчителна тишина. Помнеше шепотите. Geas Muire… Geas Muire!

Помнеше реките от тъмна бира, излети на пода, роговете, разбивани в каменните стени на залата в изблици на отчаян, безсилен, безсмислен гняв. Geas Muire! Павета!

Павета, принцесата на Цинтра, и нейният мъж, княз Дани. Родителите на Цири. Те бяха изчезнали. Загинали. Убило ги беше Geas Muire, Проклятието на морето. Беше ги погълнала буря, която никой не беше предвидил. Буря, която не би трябвало да я има…

* * *

Цири извърна глава, за да не види Йенефер сълзите в очите й. „За какво е всичко това? — помисли си тя. — За какво са тези въпроси, тези спомени? Миналото не може да се върне. Вече не ми остана никой от тях. Нито татко, нито мама, нито баба — тази, която беше Ard Rhena, Лъвицата от Цинтра. Чичо Крах ан Крайт сигурно също е загинал. Вече не ми е останал никой и аз не съм същата. Няма връщане назад…“

Магьосницата мълчеше, замислена.

— Тогава ли започнаха сънища ти? — попита тя внезапно.

— Не — замисли се Цири. — Не, не тогава. По-късно.

— Кога?

Момичето смръщи нос.

— През лятото… В годината преди войната…

— Аха. Значи сънищата започнаха след срещата с Гералт в Брокилон?

Цири кимна. „Няма да отговоря на следващите въпроси“ — реши тя. Но Йенефер не й зададе повече въпроси. Изправи се бързо, погледна към слънцето.

— Е, стига сме седели, патенце. Става късно. Да продължим да търсим. Сложи ръката пред себе си, не напрягай пръстите. Напред.

— Накъде да вървя? В коя посока?

— Няма значение.

— Навсякъде ли има източници?

— Почти. Ще се научиш да разпознаваш местата, където се намират. Белязани са с изсъхнали или изродени дървета, всички животни заобикалят тази места. Освен котките.