Читать «Кръвта на елфите» онлайн - страница 109

— Господин Гералт! — извика Дървеницата над ухото му. — Жив ли сте?

— По дяволите… — Вещерът изплю няколко водорасли. — Стар съм вече за всичко това… Твърде стар…

Отстрани джуджето отпусна тетивата, а Олсен извика радостно:

— Право в търбуха! Уха! Прекрасен изстрел, господин кожухар! Хей, Боратек, върни му парите. С този изстрел си заработи митнически облекчения.

— Почакайте… — изхриптя вещерът, опитвайки се да се изправи. — Не ги убивайте всички, по дяволите! Трябва ми поне един жив!

— Оставихме един — увери го митничарят. — Този, Плешивия, с когото се препирахме. Другите ги простреляхме. А Плешивия — ей го къде плува. Сега ще го хванем. Дайте ми харпун!

— Откритие! Велико откритие! — крещеше Линус Пит, подскачайки по борда. — Съвсем нов, непознат на науката вид! Абсолютен уникат! Ах, колко съм ви благодарен, господин вещер! Отсега нататък този вид ще фигурира в науката като Geraltia maxiliosa pitti!

— Господин магистър — изстена Гералт, — ако наистина искате да ми благодарите… Наречете тази проклетия Everetia.

— Това също е красиво — съгласи се ученият. — Ах, какво откритие! Какъв уникален, изумителен образец! Със сигурност единственият, живеещ в Делтата!

— Не — обади се навъсено Дървеницата. — Не е единственият! Погледнете!

Прилепеният към близкия остров килим от водна растителност потрепери и рязко се разлюля. Те видяха вълна, а после — огромно, продълговато, наподобяващо изгнил дънер тяло, което бързо местеше многобройните си крайници и щракаше с челюсти. Плешивия се огледа, изкрещя ужасено и заплува, драпайки по водата с ръце и крака.

— Какъв екземпляр, какъв екземпляр! — бързо пишеше в бележника си Пит, възбуден до краен предел. — Хватателни крайници на главата, четири двойки челюстокрака… Голям обсег на опашката… Остри щипала…

Плешивия отново се огледа и запищя още по-пронизващо. А Everetia maxiliosa pitti протегна хватателните крайници на главата си и замахна с опашката си. Плешивия запляска отчаяно по водата в безнадежден опит да избяга.

— Лека му вода — каза Олсен. Но не си свали шапката.

— Моят татко — защрака със зъби Еверет — може да плува по-бързо от този господин!

— Махнете оттук детето — промърмори вещерът.

Чудовището разтвори пипала, изщрака с челюсти. Линус Пит пребледня и се извърна.

Плешивия нададе кратък вик, задави се и се скри под повърхността. Водата забълбука, тъмночервена.

— Проклятие. — Гералт седна тежко на палубата. — Твърде стар съм вече за това… Прекалено стар…

* * *

Дума да няма, Лютичето направо обожаваше градчето Оксенфурт.

Територията на университета беше оградена със стена, а около нея се простираше втори пръстен — големият, шумен, задъхан, оживен и гълчащ пръстен на градчето. Дървеното, пъстроцветно градче Оксенфурт с тесните улички и островърхи покриви. Градчето Оксенфурт, което живееше с Академията, със студентите, преподавателите, учените, изследователите и техните гости, което живееше с науката и знанията, живееше с всичко онова, което обикновено съпътства процеса на познание. Защото с отпадъците и отломките от измисляните в Оксенфурт теории се раждаха практиката, сделките и печалбата.