Читать «Лилия в нощта» онлайн - страница 91

— Жалко, че избихме всички бандити! — промърмори горчиво Алехандро. — Сега никога няма да научим къде са скрили плячката си. Сигурно не са имали достатъчно време да продадат ценностите, които заграбиха на рождения ден на Сабрина. Скривалището трябва да е някъде наблизо…

Брет направи гримаса.

— Това беше единственото слабо място в плана не помислихме как да стигнем да откраднатите бижута. — Той спря за малко. — Забелязах че всички са мъртви едва когато Карлос се прицели в последния. Всъщност се надявах, че можем да ги пленим и разпитаме — заключи със съжаление той.

Карлос вдигна незаинтересовано рамене.

— Мисля, че повечето хора са доволни от резултата. Разбира се, щеше да бъде добре, ако бяхме намерили бижутата, но въпреки това всички ще спят по-спокойно, когато убийците вече не са между живите. Такава паплач не заслужава друго…

— Прав си — съгласи се тихо Сабрина. — Но е много тъжно, че нашите приятели и съседи загубиха толкова неща, които са от голямо значение за тях. — И тъжно погледна кованите си креолски обици.

— Знам какво имаш предвид — усмихна се Карлос. — Вчера след литургията сеньора Галавиз, жената на търговеца, горчиво оплакваше загубата на брошката си с лъва. Каза, че била спомен от майка й.

— О, не! — извика Сабрина. — Не и брошката с лъва! Толкова добре я помня — като дете винаги ми я показваше, когато ходех в магазина. Очите бяха от малки смарагди, а зъбите от слонова кост. Нищо ли не може да се направи, за да намерим откраднатите неща?

Алехандро замислено поклати глава.

— Не, дете. В тази пустош е невъзможно. Може някой случайно да се препъне в скривалището, но това надали ще стане, докато сме живи. Готов съм почти да се обзаложа!

След това разговорът мина на по-приятни теми. Брет улови ръката на Сабрина и заяви:

— Ще ни извините ли? След годежа не съм имал възможност да поговоря на четири очи с годеницата си и много бих желал да разбера дали не е променила решението си.

Карлос наведе очи, за да скрие убийствения гняв, който бушуваше в гърдите му. Колкото по-скоро постигне успех Констанца, толкова по-добре, каза си ядно той.

Останала без дъх, Сабрина позволи на Брет да я отведе в закрилящия ги горски гъсталак и там, под гъсто зашумените клони на един разкривен дъб, той я притегли към себе си, а устните му жадно потърси ха нейните. Целуна я страстно и настойчиво. Сабрина се притисна плътно до него и отговори с готовност на целувката му. Обгърна с ръце врата му и всички съмнения бяха забравени. Колко хубаво, че отново бе в обятията му…