Читать «Лилия в нощта» онлайн - страница 48

— Не се тревожи, Бонита. Сигурно просто е отишла да се поразходи и не е забелязала, че е станало късно. Слугите търсиха ли я вече?

— Да, сеньор, но не можаха никъде да я намерят.

— Проклятие — извика гневно Брет — все някъде трябва да е! Не може да е потънала в земята! Сигурно има някое място, където ходи често и където още никой не я е търсил.

Изведнъж Бонита засия.

— Ама разбира се, сеньор! Не може да се очаква друго от глупава стара жена като мен! Сабрина сигурно е в павилиона край езерото. Това е любимото й място и често ходи да плува рано сутрин. Колко глупаво от моя страна! Веднага ще изпратя някого там!

— Остави! Кажи ми само къде е, аз сам ще ида — заяви ядосано Брет. И ако е там, ще й извия врата, закани се яростно той. Как можа да изплаши така старата Бонита! А ако не е…

Бонита му описа мястото и той тръгна веднага. Когато влезе в павилиона, Сабрина спеше дълбоко. Пак го обладаха грозни съмнения. А може би хитрушата нарочно го примамваше тук? Ала дълбоко в себе си изпита облекчение. Разтърси я грубо и изкрещя:

— Събуди се, Сабрина, ако въобще спиш! Бонита е пратила да те търсят навсякъде.

Сабрина сънено отвори очи и примигна насреща му. Разтърка ги като малко дете и се прозя:

— Какво каза? Нещо за Бонита?

— Уплашила се е до смърт заради теб. Страхува се, че си попаднала в ръцете на бандити.

Сабрина изглеждаше смаяна.

— Бандити? Тук? Нима вярваш, че са толкова глупави! Ранчото е сигурно! Никой не смее да припари насам!

— Това място съвсем не сигурно, освен това не е редно да бродиш из горите като някоя циганка! Защо баща ти позволява това? Тук всеки може да те намери! Ако още веднъж направиш подобна глупост, така ще те напердаша, че да не можеш цяла седмица да седнеш! — изкрещя сърдито Брет и я дръпна да се изправи. — Да вървим! Не съм спал тази нощ и нямам настроение да се карам с теб.

— Пусни ме! — извика Сабрина и направи опит да се изтръгне от ръцете му. — Причиняваш ми болка!

— Нали твърдеше, че тук никой не може да ти стори зло? — подигра се той.

Сабрина бръкна светкавично в ботуша си, измъкна ножа и посегна да прониже дланта му. Брет се дръпна назад и тя успя да се освободи.

Нефритените очи потъмняха от гняв.

— Ах ти, малко зверче! Крайно време е да ти дам урок!

Застанал насреща й, той изглеждаше невероятно привлекателен. Черната копринена риза подчертаваше суровото мургаво лице, а под тънките бричове изпъкваха дългите мускулести крака. Тези бедра само преди няколко часа се притискаха до моите, помисли Сабрина и преглътна. Но сега цялото му тяло трепереше от гняв и това я уплаши. Пръстите й инстинктивно обхванаха още по-здраво дръжката на ножа. Та тя съвсем не искаше да се бори с него — искаше само да бъде обичана!

Но Брет не й остави избор. Нахвърли се върху нея, бърз като дива котка. Сабрина понечи да се защити е ножа, но не успя. Мъжът сграбчи ръката й и я удари в бедрото си. Ножът отхвръкна надалеч.

Брет пусна ръката на Сабрина и каза тихо:

— Е, как ще се защитаваш сега?

— Нямам никакви намерения — отговори спокойно Сабрина и невъзмутимо пристъпи към него.