Читать «Лилия в нощта» онлайн - страница 27

Косата и незабравимите очи, това можеше да бъде само…

— Сабрина?

При звука на името си Сабрина се вцепени. Забравила бруталната хватка, впи очи в лицето, което не будеше кой знае какво доверие. Гъсти черни вежди над дълбоки, цинични, нефритенозелени очи, обрамчени от забележително черни мигли. Очите я хипнотизираха. С нежелание откъсна поглед от тях и продължи към дръзкия нос, чувствителните ноздри и плътните устни с подигравателен израз. Наболата четина покриваше половината лице, но сърцето й внезапно се разтуптя от вълнение. Коравите зелени очи — очите, които никога не беше забравила напълно.

— Сеньор Брет? — запъна се смаяно тя, защото това наистина беше той.

Устните се разкривиха в усмивка и Брет пусна ръката й.

— Да, страхувам се, че съм аз, пиленце — отвърна сухо той. В този миг се обади болката от раната и лицето му се вкамени. — Бих си пожелал не толкова бурно приветствие, но като си спомня как се разделихме тогава, не се учудвам особено, че ме посрещат е изваден нож.

Сабрина виновно погледна ранената му ръка. Направо й прилоша при вида на пропитата с кръв риза.

— Аз… много съжалявам — заекна съкрушено тя, — нямаше да те нараня, ако знаех, че си ти. Помислих те за бандит.

Брет се засмя, загледан в меките й устни.

— А може и да съм, дяволче.

Внезапно Сабрина забеляза, че гърдите й се притискат в твърдия му гръден кош, а бедрата й милват долната част на тялото му, и побърза да се отдръпне. Отговори по-остро, отколкото възнамеряваше:

— Във всеки случай изигра тази роля много убедително, когато ме нападна.

— Нападнал съм те! — ядоса се Брет. — Какво искаш да кажеш! Конят ти беше побеснял!

Сабрина беше смаяна.

— Сироко ли? Помислил си, че се е подплашила? Затова ли ме подгони и хвана юздите?

— Разбира се, че се беше подплашила — отвърна злобно Брет. Проумя, че е преценил погрешно положението, и се разгневи още повече. Ранената ръка пареше като огън, а стройното тяло до неговото го възбуждаше повече, отколкото му се искаше. Рязко продължи: — Съжалявам, вероятно съм се заблудил. Ала ако това е обичайният ти стил на езда, не бих се изненадал, ако скоро си счупиш врата! Май предпочитам да се откажа от гостоприемството, което ми предлага баща ти.

— Баща ми? — смая се Сабрина. — Баща ми ти е писал?

Брет изкриви устни и каза:

— Защо иначе съм тук? Да не мислиш, че бих дошъл просто така?

Очите й искряха от яд.

— Все още не съм имала възможност да помисля върху неочакваното ти появяване.

А Брет има нахалството да заяви:

— Доколкото установих в течение на годините, мисленето е нещо, което жените правят твърде рядко… а и тогава не са особено точни.

Сабрина с удоволствие би го цапнала, но се задоволи да му отговори със същата монета.

— Може би. Но не се и опитват да играят ролята на герои, както ти току-що.