Читать «Лилия в нощта» онлайн - страница 112

— Чакай! — извика тя, стана и се завтече подире му. Застана пред него и внезапно осъзна, че въобще не знае какво иска да каже. Знаеше само едно: тази вечер не биваше да свърши така незадоволително. В пристъп на свенливост тя сведе очи и промълви:

— Каква работа можеш да имаш толкова късно вечерта? Имах намерение да говоря е теб. — Хвърли му бегъл поглед и студеното му лице я накара да заекне: — За… за настойничеството.

Брет вирна брадичка.

— Няма какво да се обсъжда. Аз съм твой настойник, ти си моя подопечна. Така се разпореди баща ти и аз ще се придържам към волята му.

— Не ставай смешен! — изсъска ядно Сабрина. — Ти нямаш никакво желание да ми бъдеш настойник.

Погледът му се плъзна преценяващо по тялото й и младата жена се почувства, сякаш току-що я бяха разсъблекли.

— Ако ми дотегнат задълженията на настойник, все ще намеря други, по-приятни страни в тази спогодба…

Тя пребледня и попита остро:

— Какво искаш да кажеш?

Усмивката му стана цинична.

— О, я не се прави на толкова невинна!

Ръката й се стрелна към лицето му, без да е имала време да размисли. Шумът от плесницата прозвуча като пистолетен изстрел в голямото помещение. Времето сякаш спря. Двамата се втренчиха безмълвно един в друг. Никой не бе очаквал такава яростна реакция.

Брет се овладя пръв и блъсна вратата, която беше разтворил. Опря широките си плещи на рамката, за да й препречи пътя за бягство, и я изгледа с присвити очи.

— Мисля, че веднъж вече те предупредих да не прибързваш е плесниците.

Сабрина усети, че трябва да бъде много предпазлива, и тихо отговори:

— Не знам за какво говориш…

Той се усмихна, но зелените очи си оставаха студени.

— Ей сега ще разбереш!

Сграбчи грубо раменете й и рязко я притегли към себе си. Допирът до това добре познато мускулесто тяло я разтърси от глава до пети, а когато устните им се сляха, Сабрина забрави всичко наоколо си. Брет я целуваше брутално, стремеше се да й причини болка Притисна я с все сила до себе си и тя не бе в състояние да окаже съпротива или да избяга. Но Сабрина не искаше да се освободи. Всичко загуби значението си освен едно: усети как е копняла за близостта му и с тих стон обгърна с ръце врата му.

Брет пиеше сладостта на устните й като умиращ от жажда. Плъзна устни по очите и страните й, остави пареща следа по врата й и отново потърси устните й. Езикът му проникна в най-интимните й дълбини. Шестте години раздяла бяха забравени.

Силата на прегръдката му разля по тялото на Сабрина вълна от страст, която потече по вените й като стоплен от слънцето мед и я накара да забрави света. Остана само мъжът, който я целуваше. Не бе способна да окаже съпротива дори когато Брет я отдалечи малко от себе си и една нетърпелива, трепереща ръка замилва гърдите й. Усети как роклята се смъкна от раменете й, как топлите му ръце притиснаха коралово червените зърна, които се втвърдиха под милувката им. Тялото й трепереше от наслада. Когато Брет сведе глава и обхвана с пламнала уста зърното, тя разбра, че завинаги се е предала във властта му. Нямаше измъкване от това тъмно привличане, тя го знаеше и се страхуваше от силата на желанието си. То не се изличаваше въпреки преживените нещастия, въпреки обидите и огорченията на миналото.