Читать «Магия за дракон» онлайн - страница 4

Гостенинът му се чувстваше още по-зле. Илейно беше бардекец, висок близо седем стъпки и много масивен. Тъмната му кожа изглеждаше едва ли не синкавочерна, като мастило. Явно би се чувствал далеч по-добре в горещ климат, отколкото тук. Седеше омотан в две наметки и вълнени бриги, ушити специално за него. Дори и при това положение, при всеки порив на вятъра тракаше със зъби.

— Как вие, варварите, оцелявате в този забравен от боговете климат? — каза Илейно и придърпа още малко стола към мангала.

— Всъщност с големи усилия. Но трябва да си доволен, че сме на брега, а не например високо горе, в Кергоней. В Елдид поне рядко вали сняг. Само след месец там ще са заровени в него, ще е стигнал над главите им.

— Знаеш ли, че не съм виждал сняг? И не бих твърдял, че се топя от мъка заради това.

— Аз също няма да се разстроя, ако повече не видя отново това отвратително нещо. Дяволски съм благодарен, че остана да зимуваш тук.

— Не е необходимо непрекъснато да го повтаряш.

— Благодаря, но тези дни се чувствам безкрайно уморен. Колко много зависи от нашия Родри, а той е чак в Бардек, не можем да стигнем дотам преди пролетта и само боговете знаят какво става с него. Когато мисля за най-лошите възможности…

— Не мисли за тях. Просто недей. Сега сме безсилни, затова не се замисляй. Но, трябва да призная, по-лесно е да се каже, отколкото направи.

С въздишка Невин напълни лопатката с дървени въглища и ги пръсна върху мангала, където Дивите на огъня танцуваха и се забавляваха върху розовочервените въглени. Предполагаше, че Родри е отвлечен от кървава бардекска гилдия, една от многото, които непрекъснато решаваха дребни проблеми, като например премахване на съперници за наследство, стига човекът, прибягнал до тях, да има достатъчно пари. Оставаше му само да се надява, че момчето е все още живо и, ако е така, не са го подложили на… той решително отклони мисълта си. Всички знаеха, че кървавите гилдии се забавляват с пленниците си по начини, които направо не бяха поносими за мислене. Отекна далечен гръм и той подскочи като изненадана котка.

— Не съм те виждал така притеснен досега — забеляза Илейно.

— От близо сто години не се е случвало нещо да ме разтревожи така много.

— Все забравям колко дълго си живял.

— Без съмнение, не е лесно човек да помни такова нещо. Понякога забравям и аз. Но ще ти кажа едно от многото неща, до които води дългият живот — след известно време всичко започва да се слива в паметта ти.

— Разбирам — Илейно дълго се колеба дали да зададе глождещия го въпрос. — Знаеш ли, често съм се питал какво ти е дало… искам да кажа защо… Е, това едва ли ми влиза в работата.