Читать «Магия за дракон» онлайн - страница 274

— Там е работата, че не съм. Дива е наистина, но ъ, такова, не ми изглежда глуповата.

И тримата впериха очи в него, явно давайки му същата „титла“.

— Е, добре, казвам се Мидир и, както без съмнение сте се досетили, това е дъщеря ми — той се обърна към Кейта. — Какво искаше да кажеш с това, че трябвало да се срещнеш с някого?

Тя сведе поглед и започна да чертае с палеца на босия си крак линия в праха.

— Просто знаех — рече накрая момичето. — Почувствах, че е там.

Мидир погледна към Перин, установи, че той изглежда не по-малко объркан от него, и сви рамене, преставайки да мисли по въпроса.

— Благодаря ти, млади човече, а също така те и благославям. Разбираш ли, аз съм тукашният жрец на Керун.

Перин възкликна с чиста радост и това прозвуча като звука, който би издало малко дете при вида на току-що извадени от пещта меденки. Усети как очите му се изпълват със сълзи.

— О, на Керун ли, добри човече? Та аз смятах, че жреците, които го почитат, отдавна са измрели. Аз, такова, не искам да ви обиждам, но там, откъдето идвам, вече ги няма.

— И без съмнение в по-голямата част от кралството. Вероятно съм последният, колкото и да ме боли, когато го казвам. Изглеждате силно развълнуван, добри човече.

— Та аз наистина съм развълнуван! Аз го обожавам, разбирате ли? Искам да кажа, че той е моят бог. Другите не са. Не зная защо.

Мидир наведе на една страна глава и дълго го оглежда, а в очите му се появи някаква странна надежда. Лорд Норик се покашля почтително:

— Такова, Ваша святост… Като че ли става прекалено студенко тук, за да стоим и обсъждаме теологията.

— Ами да, и затова много ви се извинявам. Сега вече можем да си ходим у дома. Много съм ви задължен, милорд, че изведохте кучето си.

— О, Баджър винаги бързо я намира — Норик се усмихна на Перин. — Тя може да е глуповата, но удивително умее да се разбира с животните. Мога да се закълна, че разбират какво им говори. Не само кучетата, а и конете.

Сърцето на Перин тупна силно. Докато милордът, кучето и войскарят се приготвиха да тръгнат, Кейта гледаше само към Перин, очите й имаха наситен и жив цвят — зеленият цвят на пролетна папрат в гората. Когато пое риска да й се усмихне, в отговор тя направи същото — с магична топлота, която обви неговата душа. Сърцето му започна силно да бие — нима наистина беше същата като него?

— Е, добри пътнико — обади се Мидир. — Можем ли да ти предложим нашето гостоприемство? Имаме малка къща недалеч оттук, в гората, току до светилището на Керун. Ако не друго, то без съмнение ще пожелаеш да се помолиш на олтара на бога.

— Ще пожелая. Благодаря, Ваша святост. Нека само да заровя огъня и оседлая коня си. Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие от това да ви гостувам тази вечер.

Това гостуване се проточи още една нощ, после още няколко, сетне седмица-две. Перин започна, почти без да се замисля или пита някого, да помага на Мидир, докато той работеше по имота и светилището. Местният благороднически клан беше дал на жреците четири големи ферми, които да издържат храма, както и голямо пространство дива гора около самото светилище, но тук горе, в тази бедна местност, наемите и задълженията от имотите не биха стигнали, за да изхранят овдовелия жрец, дъщеря му и двамата им слуги. Перин помагаше на Мидир с конете, прасетата или работеше заедно с Кейта в зеленчуковата градина. Тя много обичаше да засажда и се грижи за живи неща, а познанията й за билките бяха удивително задълбочени за едно младо момиче, затова на него бързо му стана ясно, че тя не е селски идиот или някаква си там малоумна.