Читать «Законът на Устър» онлайн - страница 126

— Бих искал Родерик да не ме безпокои в такъв момент — сприхаво изрече той. — Не виждам защо трябва да ме вижда.

Засмях се. Иронията на положението ме забавляваше.

— Идва, макар и малко късно, да ти каже, че е бил с мен, когато сметаниерата е била открадната, и по този начин да ме оневини.

— Разбирам. Да, както забелязахте, идва малко късничко. Ще трябва да му обясня. А, Родерик…

— Прагът бе засенчен от масивното туловище на Родерик Споуд.

— Влез, Родерик, влез. Не е трябвало да си правиш труда, скъпи ми приятелю. Господин Устър представи очевидни доказателства, че няма нищо общо с кражбата на сметаниерата ми. Нали затова искаше да ме видиш?

— Ами… ъ… не — отвърна Родерик Споуд.

На лицето му се мъдреше особено напрегнато изражение. Очите му бяха оцъклени и доколкото нещо с подобен размер можеше да се приглади с пръст, гладеше с пръст мустака си. Имаше вид на човек, комуто предстоеше да погълне жаба.

— Ами… ъ… не — повтори той. — Всъщност дойдох, защото чух, че имало някакви неприятности по повод шлема, който задигнах от полицая Оутс.

Възцари се смаяно мълчание. Старият Басет се опули. Аз се ококорих. Родерик Споуд продължи да глади с пръст мустака.

— Беше глупаво от моя страна — продължи той. — Сега го разбирам. Аз… ъ… просто се поддадох на неудържим импулс. Случва се понякога. Може би си спомняте разказа ми за това как веднъж откраднах полицейски шлем, докато следвах в Оксфорд. Надявах се около случката да не се разшуми, но прислужникът на Устър ме осведоми как сте си втълпили, че Устър е извършителят, и аз, естествено, трябваше да дойда и да си призная. Това е всичко. Мисля, че е време да си лягам — смънка Родерик Споуд. — Лека нощ.

Изсули се и ни остави в плен на смаяно мълчание.

Предполагам, че се срещат хора, които са изглеждали по-големи идиоти от сър Уоткин Басет в този момент, но лично аз не съм ги виждал. Връхчето на носа му полилавя, а пенснето му увисна безпомощно под ъгъл от четирийсет и пет градуса. Въпреки че ме бе тъпкал от самото начало на взаимоотношенията ни, за една бройка да съжаля клетия стар негодник.

— Хрррмф! — най-сетне изрече той.

Боричкаше се с гласните си струни, които се бяха усукали на ширит.

— Май ви дължа извинение, господин Устър.

— Нито дума повече, Басет.

— Съжалявам за случилото се.

— Не си струва да говорим за това. Невинността ми е установена. Това е най-важното. Предполагам, че вече съм свободен да се оттегля?

— О, разбира се, разбира се. Лека нощ, господин Устър.

— Лека нощ, Басет. Смятам, че не е нужно да ти напомням — това да ти е обица на ухото.

Освободих го с надменно кимване и останах, потънал в размисъл. Нищо не разбирах. Използвах стария доказан метод на Оутс за търсене на мотиви, но трябваше да се призная за победен. Можех само да допусна, че наоколо отново витае духът на Сидни Картън.

И ненадейно пред очите ми блесна ослепителна светлина.

— Джийвс!

— Да, сър?

— Ти ли стоиш зад тая работа?

— Моля, сър?

— Не ми съркай. Знаеш за какво говоря. Ти ли изнуди Споуд да опере пешкира?

Не бих казал, че се усмихна, защото никога не се усмихва, но за миг мускулите около устата му леко потрепнаха.