Читать «Законът на Устър» онлайн - страница 10

Беше сребърна крава. Само че като казвам крава, не бързайте да си представите някое кротко, самоуважаващо се добиче, което хрупа трева на близката поляна. Това бе прокобно, изтъкано от злоба създание, дошло от Подземния свят — от онези, дето плюят цинично през лявата страна на устата. Беше десет сантиметра високо и петнайсет дълго. На гърба му имаше капак на панти. Опашката беше извита така, че върхът й докосваше гърба и по този начин оформяше дръжка, която да улесни любителя на сметаната. Видът му ме пренесе в един друг и много ужасен свят.

Това безкрайно улесни програмата, предначертана от леля Далия. Спонтанно стиснах устни и зацъках с език, без да пропусна да поема остро дъх и да го задържа. Цялостният ефект говореше за човек, напълно лишен от съчувствие към сметаниерата, и видях, че мухлясалият собственик трепна, сякаш го бях настъпил по мазола.

— Ццц! — заявих аз. — Божичко, Божичко! О, не, не, не, не, не! Не ми харесва. — Продължих да стискам устни и да цъкам на воля. — Нищо не струва.

— Нищо не струва?

— Нищо. Холандски модернизъм.

— Холандски модернизъм? — Не съм сигурен дали му излезе пяна на устата, но душевността му несъмнено агонизираше. — Как така холандски модернизъм? Това е английски осемнайсети век. Погледнете клеймото!

— Не виждам клеймо.

— Сляп ли сте? Ето, изнесете я навън на светло.

— Дадено — съгласих се аз и първоначално се запътих към вратата с небрежната елегантна стъпка на отегчен познавач, комуто губят времето с модерни холандщини.

Казвам първоначално, защото едва направил две-три крачки, аз се препънах в котката, а човек не може да съчетае небрежната елегантност с препъването. Залитнах напред и изхвръкнах през вратата като подгонен от полицията престъпник, устремил се към чакащата го кола след поредния банков обир. Сметаниерата изхвърча от ръцете ми като жива и слава Богу, че се блъснах в един минувач, иначе щях да свърша в канавката.

Слава Богу донякъде, защото минувачът се оказа не друг, а самият сър Уоткин Басет. Стоеше насреща ми, оцъклил зад пенснето пълни с ужас и възмущение очи, и несъмнено броеше на пръсти: първо, кражба на куфари, след това приджобване на чадъри, а сега и това. По всичко личеше, че капката е преляла чашата на съдийското му търпение.

— Извикай полиция, Родерик! — кресна той и се накокошини.

Диктатора не се помая нито миг.

— Полиция! — ревна той.

— Полиция! — изквича и старият Басет две гами по-нагоре.

— Полиция! — повтори Диктатора в басовия регистър. Тутакси нещо обемисто изплува от мъглата и попита:

— Какво става тук?

Смея да твърдя, че можех да обясня всичко, ако се бях свъртял там и заел със задачата, но нито се свъртях там, нито се заех със задачата. Чевръсто отскочих встрани, плюх си на петите и се понесох като волен вятър. Някакъв глас изрева „Стой!“, но аз, естествено, не стоях. Как не, стой! Що за глупости. Гмурнах се в странични улички и пасажи и в крайна сметка се озовах някъде в околностите на Слоун Скуеър. Там хванах такси и отпраших към цивилизацията.