Читать «Законът на Устър» онлайн - страница 8

— Не, не. Беше…

— Кражба на куфари — неумолимо повтори той. — Много ясно си спомням. Все пак това е минало, нали? Обърнали сме нова страница. Чудесно. Ела тук, Родерик. Много интересен случай.

Приятелчето му, което до този момент не откъсваше поглед от някакъв сребърен поднос, го остави и се присъедини към групата.

Не бях пропуснал да забележа, че е забележителен екземпляр, от който дъхът секва. Висок към два метра и половина, облечен в разкроен балтон, който го правеше да изглежда също толкова в диаметър, той ловеше окото и не го пускаше. По всичко личеше, че майката Природа е искала да създаде горила, но в последния момент бе променила намерението си.

Но не само просторните му мащаби впечатляваха. Следващото нещо, което ярко се открояваше, бе лицето — четвъртито, могъщо, леко мустакато по посока на центъра. Погледът му бе свиреп и пронизващ. Не знам дали сте виждали по вестниците снимката на един Диктатор с вирната брадичка и огнен поглед, възпламеняващ населението с огнени слова по случай откриването на новия квартален кегелбан, но той силно ми замяза на него.

— Родерик — заговори старият Басет, — искам да се запознаеш с този младеж. Неговият случай прекрасно илюстрира тезата, която често повтарям — как затворническият живот не води до деградация на личността, не извращава характера, а позволява на човек да погребе престъпника в себе си, да се изкачи по стъпалата на мъртвото си „аз“ и да се устреми към възвишените цели.

Познах последната къдрава фраза, защото е на Джийвс3, но умът ми не го побра откъде я беше чул Басет.

— Погледни този младеж. Преди не много време му дадох три месеца за кражба на куфари по гарите и е съвсем очевидно, че престоят в затвора е имал върху него изключително отрадно въздействие. Той се е поправил.

— Ами? — учуди се Диктаторът.

Въпреки че това „Ами?“ не беше „Ами, как пък не!“, то никак не ми допадна. Гледаше ме с едно такова мръсно, високомерно изражение. Спомням си как през ума ми мина, че би бил идеалният избор на леля ми за човек, който да ехидничи над кравешка сметаниера.

— Какво те кара да допуснеш, че се е поправил?

— Поправил се е, разбира се. Погледни го само. Чистичък, спретнат, досущ като приличен член на обществото. Не знам с какво се занимава в момента, но от пръв поглед личи, че е спрял да краде куфари. С какво се занимавате понастоящем, млади момко?

— Краде чадъри — отговори вместо мен Диктатора. — Виждам, че вече е докопал твоя.

Отворих уста да запротестирам най-разгорещено срещу чудовищното обвинение, но в същия миг нещо като чорап, натъпкан с мокър пясък, ме клъцна под лъжичката, защото осъзнах, че твърдението съдържа съществена доза истина.

Защото в същия миг се сетих, че сутринта излязох без чадър, и все пак, без никаква сянка от съмнение, в момента бях начадърен до сливиците. Не мога да си обясня какво ме бе подтикнало да го взема от един стол от XVII век, на който бе облегнат. Вероятно праисторическият инстинкт, подтикващ мъжа без чадър да посегне към най-близкостоящия такъв подобно на слънчоглед, устремен към слънцето.