Читать «Тайният кодекс» онлайн - страница 82

26.

Следващата сутрин хубавото време беше свършило. Бяха надвиснали тежки облаци, над върховете на дърветата се чуваха гръмотевици и скоро рукна дъжд като из ведро. Когато Том и останалите тръгнаха, повърхността на реката беше вече сива и разпенена от силата на поройния дъжд, капките барабаняха оглушително между растенията. Лабиринтът от канали, по който се движеха, изглежда ставаше все по-тесен и по криволичещ. Том никога не беше виждал толкова гъсто и толкова заплетено блато. Трудно му беше да повярва, че Дон Алфонсо знае накъде да поеме.

Следобедът дъждът внезапно спря, сякаш някой беше завъртял кранчето. Още известно време водата продължи да влачи потънали дървета с грохот, напомнящ буен водопад, оставяйки след себе си мъглица от ситни пръски, бавни капки върху натежалите листа и звънка тишина.

— Гадните буболечки се появиха отново — каза Сали, плясвайки по ръката си.

— Черни мухи — измърмори Дон Алфонсо и запали лулата си, обвивайки се в облак син дим. — Отнасят късче от плътта ви със себе си. Създадени са от дъха на самия дявол след пиянска оргия.

Не след дълго пътят им беше блокиран от висящи лиани и издигащи се високо корени, които растяха от горе на долу, оформяйки плътни завеси от зеленина, спускаща се до самата повърхност на водата. Пинго остана отпред, разсичайки ги с мачетето си, докато Кори насочваше отзад лодката с пръта. Всеки удар на мачетето изкарваше отгоре дървесни жаби, буболечки и какви ли не твари, които цопваха с плясък във водата, осигурявайки пиршество за пираните отдолу, търпеливо причакващи всяко злощастно животинче. Пинго, напънал мускули, раздаваше отмерени удари наляво и надясно, разчиствайки с ръка лианите и висящите цветя. Бяха навлезли в един особено тесен канал, когато той стовари мачетето си върху зеления лабиринт и нададе вик:

— Heculu!

— Avispa! Оси! — извика и Дон Алфонсо, навеждайки се надолу и нахлупвайки шапката на главата си. — Не мърдайте!

Гъст, жужащ черен облак излетя от виещите се лиани и Том, докато се опитваше да пази главата си, усети как върху гърба му се впиват десетки остри като игли за татуировка жила.

— Не ги удряй! — извика му Дон Алфонсо. — Това ще ги разлюти още повече!

Не можеха да направят нищо друго, освен да чакат, докато разгневените насекоми сами се откажат. Осите отлетяха така бързо, както се бяха появили и Сали се зае да лекува ухапаните места със сока от кората, която беше взела.

Скоро в небето над тях се разнесе странен звук. Напомняше на пляскане и бълбукане, сякаш тълпа деца смучеха бонбони, само че много силно, съпроводено от шумолене на клони, което се усили и заприлича на внезапен вятър. Между листата проблесна нещо черно.

Кори прибра греблото и моментално в ръцете му се озоваха малък лък и стрела, готова да полети нагоре към небето.

— Mono chucuto — прошепна Дон Алфонсо на Том.

Преди Том да успее да каже каквото и да било, Кори отпусна лъка си. Отгоре се чу трескаво шумолене и през клоните се мерна една полужива черна маймуна, която стискаше ужасена жилавите стебла, докато най-сетне падна във водата, на пет стъпки от кануто. Кори се наведе и я взе от водата, преди на някоя друга твар отдолу да й е хрумнала същата идея.