Читать «Тайният кодекс» онлайн - страница 74

Дон Алфонсо се разсмя гръмко, пляскайки коленете си.

— Хубава шега. Ти си като баща си, Томасито, който наистина беше много забавен човек. — Той продължи да се подсмихва, пафкайки с лулата.

Том извади картата на Хондурас и се наведе над нея.

Дон Алфонсо й хвърли критичен поглед, след което я измъкна от ръцете му. Огледа я внимателно, поклати замислено глава, после отново се взря в нея.

— Какво е това? Северна Америка?

— Не, югоизточен Хондурас. Това е река Патука, а това тук — Брус. Пито Соло би трябвало да е ето на това място, но не е отбелязано. Както и блатото Миамбар.

— Значи според тази карта ние не съществуваме, както не съществува и Миамбар, а? Внимавай много да не намокриш тази много важна карта. Кой знае, може да ни се наложи да запалим огън някой ден. — Дон Алфонсо се засмя на шегата си, сочейки Кори и Пинго, които разбраха какво се иска от тях и започнаха да се смеят заедно с него, въпреки, че не разбираха и дума от онова, което беше казал. Дон Алфонсо продължи да се смее гръмогласно, шляпайки се по бедрата, докато му потекоха сълзи.

— Започнахме добре — каза той, когато дойде на себе си. — Това означава, че ще има много майтапи и веселби по време на пътуването ни. В обратен случай блатото ще ни докара до умопомрачение и ще загинем.

23.

Лагерът беше изграден с обичайната военна прецизност на един остров, заобиколен от всички страни от блатото. Филип седеше край огъня, пушеше лулата си и слушаше вечерните звуци на дъждовната гора. Изненада го колко умело Хаузър се оправя в джунглата, начинът, по който организира изграждането на лагера, вещината, с която възлагаше работа на моряците. Хаузър не беше искал нищо от Филип и отряза всичките му опити да помогне. Не че Филип изгаряше от желание да се рови из мръсотията и да лови плъхове за вечеря, което, както изглежда, правеха в момента. Просто мразеше да се чувства безполезен. Не това беше предизвикателството, което беше имал предвид баща му — да седи край огъня и да си пафка с лулата, докато другите вършат цялата работа.

Той побутна едно дърво към въглените. По дяволите „предизвикателството“! Това сигурно беше най-тъпото нещо, което един баща е правил някога на децата си от времето, когато крал Лир беше разделил кралството си.

Окотал, гидът, когото бяха взели от онзи противен град на реката, седеше настрани от всички, поддържаше огъня и вареше ориз. Беше странен чешит, този Окотал — дребен, тих, прекалено важен. Имаше обаче нещо в него, което привличаше: изглеждаше от онези непоколебими мъже, които са вътрешно убедени в собствената си значимост и си знаят цената. Определено си разбираше от работата, превеждаше ги с лекота през невероятния лабиринт от канали ден след ден, без никакво колебание, без да обръща внимание нито на проповедите на Хаузър, нито на коментарите и въпросите му. Беше неотзивчив към всеки опит за разговор както от страна Хаузър, така и от страна на Филип.

Филип изтръска недопушения тютюн от лулата си, доволен, че предвидливо се бе запасил с цяла кутия Дънхил Ърли Морнинг и започна да я пълни. Той наистина трябваше да обмисли отначало всичко, и то като се има предвид болестта на баща му. След пътуването. Засега пушекът беше единственият начин да държи комарите надалеч.