Читать «Тайният кодекс» онлайн - страница 20

— Остават два часа до обяд. Как пък не се случва нищо интересно в този град. Погледни това: наркотици и още наркотици. Защо тези дечица не вземат например да оберат някоя банка за разнообразие?

Фентън изпи и последните капчици от кафето си.

— То си е там.

Мълчание.

— Какво се опитваш да кажеш? Какво имаш предвид с това „то си е там“? Много неща са си там.

Фентън смачка чашата си.

— Имаш някакво предположение, така ли е?

Фентън запрати чашата в кошчето за боклук, но отново не каза нищо.

— Ти произнесе: „То си е там.“ И аз искам да знам какво означава това.

— Отиваме да го вземем.

— И после?

— Ще го задържим.

Барнаби се засмя.

— Фентън, направо ме изумяваш. В случай, че не си забелязал, ние сме полицаи. Стига ли този малък факт до съзнанието ти? И се предполага, че сме честни.

— Аха — съгласи се Фентън.

— Точно така. Честност. Ако нямаш това, Фентън, то какво имаш?

— Половин милиард долара — каза Фентън.

6.

Сградата не беше от стар, потъмнял камък като във филм на Богарт, а чудовище от стъкло и метал, което се издигаше високо в небето над Западна петдесет и седма улица, един грозен седемдесететажен небостъргач. Най-малкото, помисли си Филип, наемът със сигурност е висок. А ако наемът е висок, това означаваше, че Маркъс Аурелиъс Хаузър е преуспяващ частен детектив.

Влизането във фоайето създаваше чувство за влизане в огромен полиран куб от гранит. Мястото лъхаше на препарати за почистване. В един ъгъл растеше хилаво бамбуково дърво. Един асансьор го отнесе за отрицателно време на трийсетия етаж и той се озова пред скъпата врата от черешово дърво, която водеше към офисите на частен детектив Маркъс Хаузър.

Филип влезе. Както и да си беше представял офиса на един частен детектив, този безцветен постмодернистичен интериор от сив аспид, безличен килим и черен полиран гранит, нямаше нищо общо с това. Как изобщо някой можеше да работи в такава стерилна обстановка? Стаята изглеждаше празна.

— Да-а? — долетя глас иззад дъговидната стена от стъклени тухлички.

Филип заобиколи и се оказа зад гърба на мъж, седнал пред празно бъбрековидно писалище, което вместо към вратата на офиса, беше обърнато срещу стена от прозорци, които гледаха на запад към монотонния цинков блясък на река Хъдзън. Без да се обръща, мъжът посочи креслото с ръка. Филип прекоси коридора, седна и започна да изучава Маркъс Хаузър: бивша зелена барета във Виетнам; бивш крадец на гробници; бивш лейтенант от Бюрото по алкохол, тютюн, огнестрелни оръжия и експлозиви.

В албума на баща си беше виждал снимки на Хаузър като млад, размазани и неясни, облечен в униформа в цвят каки, провесил на хълбок някакво огнестрелно оръжие. Беше усмихнат на всички снимки. Филип се почувства леко объркан, виждайки го най-сетне от плът и кръв. Изглеждаше дори още по-дребен, отколкото си го бе представял: беше облечен прекалено официално в кафяв костюм с игла за яката, елек, златен ланец и джобче за часовника. Човек от работническото съсловие, който се прави на благородник. Около него се носеше мирис на одеколон и малкото му останала коса беше напомадена и накъдрена, всеки кичур индивидуално подреден, за да осигури максимално покритие на лъскавата му плешивина. Върху пръстите му просветваха не по-малко от четири златни пръстена. Имаше добре поддържан маникюр и косъмчетата в носа му бяха подрязани грижливо. Дори плешивината на темето му, блестяща под заслона от коса, който я покриваше, изглеждаше восъчна и излъскана. Филип се зачуди дали това беше същият онзи Маркъс Хаузър, който беше пребродил джунглата с баща му, за да търси изгубени градове и древни гробници. Може би тук имаше някаква грешка?