Читать «Тайният кодекс» онлайн - страница 19

— Както изглежда, ти вече си успял да изхарчиш наследството си.

Филип се извърна хладно към него:

— Кой беше този, който взе двайсет хилядарки от татко миналата година, а?

— Това беше заем. — Върнън започна да рови из листовете, прехвърляше папките, разпръсквайки ги по пода. Том забеляза, че от една папка се изтърсиха старите им свидетелства от началното училище. Изненада се, че баща му ги беше запазил — отчасти и заради факта, че не беше особено горд от оценките им.

— Върна ли му го? — попита Филип.

— Ще му го върна.

— Естествено, че ще му го върнеш — произнесе Филип саркастично.

Върнън почервеня.

— А ти какво ще кажеш за онези четирийсет хиляди, които татко изхарчи, за да те изпрати да правиш докторат? Да не би да си му ги върнал?

— Това беше дарение. Той плати и за ветеринарното училище на Том, нали Том? И ако ти беше поискал да правиш докторска дисертация, щеше да плати и за теб. Вместо това ти замина с онзи побъркан брамин да живееш някъде из Индия.

Настъпи напрегната тишина.

— Върви по дяволите! — каза Върнън.

Том местеше очи от единия върху другия си брат. Този разговор се беше водил поне хиляда пъти досега. Обикновено той се намесваше и се опитваше да ги помири. И както се случваше най-често, това не довеждаше до добро.

— И ти върви по дяволите! — не му остана длъжен Филип. Захапа лулата между зъбите си с леко щракване и се завъртя на пета.

— Чакай! — извика Върнън, но вече беше твърде късно. Когато Филип се ядосаше, той излизаше, което направи и сега. Голямата врата се затръшна с трясък.

— За бога, Върнън, не можа ли да избереш по-подходящо време да се карате?

— Да му го начукам! Той започна, не беше ли така?

Том дори не си спомняше кой беше започнал пръв.

Когато се върна в офиса, Хъч Барнаби се отпусна в стола си, подпря чашата с прясно кафе на шкембето си и се загледа през прозореца. Фентън седна на другия стол, и той с чаша в ръка, и впи мрачен поглед в пода.

— Фентън, стига си мислил за това. Такива неща се случват.

— Не мога да повярвам.

— Знам, това е някаква пълна безсмислица, човек да се погребе сам с половин милиард долара. Но не се притеснявай. Все някой ден някой в този град ще извърши престъпление, достойно за челната страница на „Ню Йорк Таймс“ и твоето име ще цъфне там. Просто още не му е дошло времето.

Фентън преглътна кафето, а с него и разочарованието си.

— Бях сигурен, Фентън, още преди да сме изгледали видеозаписа. Предчувствах го някак си. Когато разбрах, че няма застрахователна шашма, все едно, че в главата ми светна лампа. Хей, от това би станал страхотен филм, не мислиш ли? Богаташ отнася шибаното си съкровище във вечния си дом.

Фентън не отговори.

— Как мислиш, че го е направил? Поразсъждавай само. Трябвала му е помощ. Става въпрос за голям багаж. Не можеш да прекараш няколко тона произведения на изкуството до другия край на света, без някой да забележи.

Фентън сръбна и отново не каза нищо. Барнаби погледна часовника, а после очите му се отместиха към купчината листи върху бюрото.