Читать «Тайният кодекс» онлайн - страница 197

Той се приведе и хукна към бутилката с бяла газ.

Почти в същия миг чу изсвистяването на куршум пред себе си, последван от гърмеж. Продължи да тича и тъкмо понечи да хване бутилката, когато до ушите му долетя втори гръм. Отново му се размина. Оказа се лесно. Стисна бутилката, когато чу пук! — и видя избухването на светлина пред себе си, последвано от пърлеща топлина. Залитна назад, размахал ръце, изненадан от вида на сините пламъци, които се катереха по него, пълзяха по ръцете, по гърдите, по краката му. Той падна и се претърколи, блъскайки панически с ръце, но беше като един огнен Мидас и всичко, до което се докоснеше, се превръщаше в огън. Риташе, крещеше, търкаляше се — докато внезапно се почувства като ангел, който се рее в пространството върху криле от въздух; затвори очи и последва едно дълго, хладно, възхитително падане.

82.

Том се обърна точно в момента, когато пламтящият човешки метеор, в какъвто се бе превърнал Хаузър, се носеше из бездънната пропаст, проблясвайки мъждиво през пластовете мъгла, преди да изчезне, оставил след себе си единствено неясна следа дим.

Цялата централна част на моста, върху която бе стоял до преди миг Хаузър, беше обхваната от пламъци.

Като поддържаха баща си от двете страни, те се втурнаха към четиримата войници, които бързо се оттеглиха към твърда земя, но продължаваха да блокират отсрещния край на моста. Изглеждаха объркани, несигурни, с вдигнати оръжия, готови на всичко. Последната заповед на Хаузър беше да пуснат Бродбент да минат, но трябваше ли?

Командирът на групата, лейтенант, вдигна оръжието си:

— Стойте!

— Пуснете ни да минем! — извика Том на испански, като продължаваха да се движат.

— Не. Върнете се обратно.

— Хаузър ви заповяда да ни пуснете! — Том усещаше как мостът трепери. Горящото въже щеше да се откъсне всеки момент.

— Хаузър е мъртъв — каза лейтенантът. — Сега аз решавам.

— Мостът гори, за Бога!

Тънка усмивка се плъзна по лицето на лейтенанта:

— Да.

Като по знак, бамбуковите парчета под тях се разтресоха и Том, баща му и братята му се сринаха на колене. Едно от въжетата се скъса и към пропастта полетя дъжд от искри при внезапното отпускане на напрежението.

Том скочи на крака, помагайки на братята си да вдигнат баща им.

— Трябва да ни пуснете да минем!

Войниците отговориха с огън над главите им.

— Ще умрете с моста. Това е заповедта ми! Сега Белият град е наш!

Том се обърна: от средната част на моста се вдигаха пламъци и дим, раздухвани от течението долу. Том видя, че още едно въже започва да се разнищва, изхвърляйки горящи влакна във въздуха.

— Дръжте се! — извика той и стисна здраво баща си.

Въжето се скъса с жестоко изплющяване и цялата платформа увисна като завеса. Те се хванаха здраво за останалите две въжета, като се опитваха да държат слабия си баща. Мостът започна да вибрира като пружина.

— Войници или не — каза Том, — трябва да минем по този мост.

Тръгнаха странишком покрай двете останали въжета, стъпваха по долното, и се държаха с ръце за горното, помагайки на баща си.