Читать «9-те слънца» онлайн - страница 225

— Ще задържа баровете.

— О, Даниъл ще пътува с теб, предполагам.

— Не съм сигурен, че искам да повтори скиталческото ми детство.

Тя се взря в лодките, кръстосващи морето. После ме погледна.

— Какво означава това?

— Означава, че ще пътувам и ще се връщам у дома. Където ще ми трябва помощ.

— Работа ли ми предлагаш? — попита хладно.

— Работа? Не. Ти си единствената майка, която Даниъл познава, Леони. Не мога да му я отнема. Не мога да ти го отнема.

Тя сви устни.

— Ако ще го правиш някой ден, Сам, направи го сега. По-лесно е.

— Не. Знам, че го обичаш.

— А законните ми права върху него? — попита едва доловимо, въпрос, който не смееше да произнесе.

— Никакви засега. Изпитателен срок, Леони. Ще видим.

Нямаше смисъл да й казвам, че ако избяга с Даниъл, не ще стигне далеч. Не и ако аз, Мила и приятелите ми ги издирваме.

Тя потърка устни. Обмисляше.

Мълчахме няколко минути и наблюдавахме как вълните изглаждат пясъчното море.

— Благодаря — каза Леони. — Приемам.

— Може да се задържам дълго у дома, може и да пътувам. Възнамерявам да страня от неприятностите.

— Хората планират, Бог се смее — скръсти ръце тя. — Знаеш, че не спях с теб, защото… Просто те желаех.

— Знам. И аз те желаех.

— Но?

— Но. И двамата не бяхме на себе си. Твърде рано е за мен след Луси. Съжалявам.

Тя събра пръсти пред лицето си и ме огледа.

— А за в бъдеще?

— Не знам. Не давам обещания, които не мога да спазя. Достатъчно неизпълнени обещания съм чул.

— Добре. В кой град ще живеем? Ню Йорк или Лас Вегас?

— Искаш ли да се върнеш в колежа по изкуства?

Тя искрено се изненада.

— Аз… не съм го обмисляла.

— Е, ако искаш, избери си добро училище. Аз плащам. Или ще ти наема студио, ако не искаш да учиш. Предпочитам да се занимаваш с изкуство вместо с фалшификации.

По лицето й се изписа радост. Колеж по изкуства и Даниъл — това беше раят.

— Не предпочиташ конкретен град?

Свих рамене.

— Родителите ми живеят в Ню Орлиънс, но не поддържаме връзка. Заради Даниъл може би трябва да преодолея стената. Не мога да го науча колко ценно е семейството, ако съм отчужден от своето.

— Да, появи се с новия си син и с приятелката, която не ти е приятелка и не е бавачка, но се грижи за детето. Ще им хареса, несъмнено. Друго предложение?

Прехапах устни. Не е лесно скиталецът да си избере дом.

— Харесвам Остин. И Савана. Бостън и Нашвил. Харесвам Лондон, Дъблин и Париж.

— Харесвам всички предложения — каза тя.

— Тогава ти реши.

Наистина го мислех. За мен нямаше значение къде ще живеем. Започвах начисто. Както и тя. И Даниъл. Както дори Мила. Отнеси ме, ветре, накъдето ти видят очите. Прекалено голяма част от живота ми досега беше изтъкана от планове, бях готов за спонтанност.

— Добре. Аз ще реша — каза Леони и ние се върнахме във вилата.

В крайна сметка избра Даниъл. Същата вечер. Леони написа имената на градове върху листчета хартия и ги сложи в сламена шапка, която си беше купила от крайбрежната алея. Не можеше да реши и искаше да изтегля град от шапката.

Даниъл се улови за ръба на масичката за кафе и се изправи. Събори шапката, разклати я и за негово огромно удоволствие листчетата се разпиляха.