Читать «Отново и отново» онлайн - страница 76

Известно време помълчаха и сега не само животът, но и силата нахлуваше в Сътън. Достатъчно сила, за да стъпи на крака и да върви, да вдигне ръце, да даде воля на гнева си. Както и да убие двама души.

— Все пак ще спечелим нещичко — обади се Прингъл. — Морган и бандата му добре ще ни платят.

— Не ми харесва тази работа, Прингъл — възпротиви се Кейс. — По добре да оставим на мира убития. Защото, продадем ли трупа му, се превръщаме в касапи.

— Това ни най-малко не ме тревожи — заяви Прингъл. — Но какво ще стане с бъдещето, Кейс? Бъдещето, в което живеем. Прекалено много неща в живота ни зависят от книгата на Сътън. Ако само малко бяхме я поизменили, нямаше да има голямо значение… всъщност изобщо нямаше да има значение, поне така излизаше според плановете ни. Но сега Сътън е мъртъв. И няма да има книга, написана от Сътън. Бъдещето сигурно ще се измени.

Сътън се изправи.

Двамата бързо се обърнаха и Кейс посегна към пистолета.

— Хайде, стреляй — подкани го Сътън. — Направи ме на решето. Това няма да ти спаси живота.

Внуши си, че трябва да ги ненавижда, както бе ненавиждал Бентън през онзи кратък миг на Земята. Да ги ненавижда със страхотната дива ненавист, способна да изпепели съзнанието на човек.

Но сега не изпитваше омраза, а само едно скучно, непреклонно желание да убива.

Пристъпи с твърда крачка към тях и протегна напред ръце.

Прингъл побегна да се спаси, пищейки като плъх. Кейс стреля два пъти в Сътън, но когато от гърдите му рукна кръв и той продължаваше да напредва, Кейс захвърли оръжието и заотстъпва назад, докато гърбът му опря стената.

Разплатата не трая дълго.

Невъзможно беше да избягат.

Нямаше къде да избягат.

29

Сътън се насочи към мъничкия астероид, една въртяща се отломка, малко по-голяма от самия кораб. Усетил повърхността, той бутна с палец лостчето за гравитация, корабът залепна към скалата и се запремята заедно с нея из пространството.

Сътън отпусна ръце и остана да седи неподвижен в пилотското кресло. Пред него се простираше Космосът, черен и враждебен, осеян със точиците на звезди, които се превръщаха в пламтящи линии пред очите му и сякаш изписваха загадъчни послания от студена бяла светлина, докато астероидът се носеше по своята причудлива орбита.

Най-после съм в безопасност, каза си Сътън. Поне за известно време. А може би и завинаги, ако са престанали да ме търсят.

В безопасност, с прострелян гръден кош, а кръвта му бе изпоцапала ризата и се стичаше надолу по краката му.

Полезно нещо е, помисли мрачно той, това мое второ тяло, подарено ми от обитателите на Лебед. То ще продължава да функционира, докато… докато…

Докато какво?

Ами докато се завърне на Земята, отиде при някой лекар и му каже:

— Докторе, малко ме позастреляха. Ще ме закърпите ли?

Напуши го смях.

Представи си как лекарят припада.

Или пък да се върна на Лебед? Но те едва ли ще го пуснат там.

Или все пак да се върна на Земята, така както съм сега и изобщо да не търся лекари.

Ще си намеря други дрехи, а кръвоизливът ще спре, когато кръвта изтече напълно.

Но какво ще стане, ако забележат, че не дишам?