Читать «Отново и отново» онлайн - страница 61

Около две седмици след кражбата при нас дойде Уилям Джоунс и се поинтересува дали не ни е необходим работник за прибирането на реколтата. Приехме го с радост, тъй като нямахме достатъчно ратаи, а пък и възнаграждението, което поиска, беше доста под установеното за годината. Взехме го да ни помогне само за жътвата, но той се оказа много полезен и вече няколко години е постоянно при нас. Дори сега, докато пиша тези редове, го виждам как стяга на двора сноповръзвачката за предстоящата жътва.

Има нещо странно в този Уилям Джоунс. По нашия край човек бързо получава прякор или поне умалително име. Само Уилям Джоунс си остана и досега Уилям. Никой не го нарече Уил, Бил или Уили. Нито пък някой му е подвикнал „хей, момче“, или „друже“, или „приятелю“. Навярно мълчаливото му достойнство принуждава хората да го уважават, а с трудолюбието, интелигентността и интереса си към земеделската работа той си спечели обществено положение, доста по-високо от полагащото му се като прост ратай.

Той е абсолютен трезвеник и никога не пие, за което съм му много благодарен, макар че по едно време имах някои съмнения. Защото, когато дойде при нас, главата му беше бинтована и той засрамено ми обясни, че са го ударили при кръчмарско сбиване отвъд реката, някъде в околията Кроуфорд.

Не знам точно кога се появиха първите ми съмнения за Уилям Джоунс. Във всеки случай не и в началото, защото тогава го приех такъв, за какъвто се представяше — човек, който търси работа. Дори и да е съществувала някаква прилика с непознатия от пасбището, тогава не я забелязах. Но сега, след като я откривам с голямо закъснение, се чудя дали разумът ми е съвсем наред, дали въображението ми, развихрило се от теориите за пътуване във времето, не ме е довело дотам, че на всяка крачка да срещам загадки.

С течение на годините, докато общувах с него, предположението ми все повече се затвърждаваше. Въпреки че той полага всички усилия да се държи като нас, опитва се да възприеме нашия начин на говорене, има моменти, когато речта му издава образование и интелект, неприсъщи за човек, който работи като ратай за седемдесет и пет долара на месец плюс храната.

Прави впечатление и природната му стеснителност, нещо съвсем естествено за човек, който се опитва да се приспособи към живота в непознато общество.

А и онази история с дрехите. Сега, като премислям всичко, все още не съм сигурен дали работният комбинезон на Уилям Джоунс беше моят, защото всички комбинезони си приличат. Но ризата му бе досущ като задигнатата от въжето, макар и да си казвам, че не е невъзможно двама души да притежават еднакви ризи. Освен това той дойде бос, което дори през лятото изглежда подозрително. Джоунс ни обясни, че бил позакъсал, и си спомням как му дадох аванс, за да си купи обувки и чорапи. Оказа се обаче, че чорапи не му трябват, тъй като в джоба си имаше два чифта.

През първите години на няколко пъти възнамерявах да повдигна този въпрос, но винаги се отказвах, а сега вече знам, че никога няма да го направя. Защото харесвам Уилям Джоунс, чувствувам, че той също ме харесва, и за нищо на света не бих унищожил тази взаимна симпатия, като му задам въпрос, който може да го прогони от фермата.