Читать «Отново и отново» онлайн - страница 5

Ала не получи никакъв отговор, само нещо трепна дълбоко някъде вътре в мозъка му, предизвиквайки приятно усещане, странно приятно усещане, каквото може да изпита едно осемгодишно хлапе, сгушило се в леглото си.

— Джони! — извика той.

И отново усети трепването… едно изпълващо го със сигурност усещане, което човек изпитва, когато куче се гали с муцуна в дланта му.

Някой тропаше по входния люк, блъскаше с юмруци и крещеше.

— Е, добре де — обади се Ашър Сътън. — Идвам. Ей сега.

Протегна ръка, взе дипломатическото куфарче, поставено до креслото, и го сложи под мишница. После се отправи към шлюза, отвори външния люк и слезе на земята.

Отвън имаше само един човек.

— Здравейте — каза Ашър Сътън.

— Добре дошли на Земята, сър — отвърна човекът и това обръщение събуди у него забравени спомени.

Погледна челото му и съзря едва забележима татуировка на серийния номер.

Съвсем беше забравил андроидите. Навярно и много други неща. Дребни навици, напълно заличени от паметта през тези двадесет години.

Видя, че андроидът го разглежда, зяпнал голото коляно, което се показваше от прокъсания крачол на панталона, и босите крака.

— Там, откъдето идвам, не всеки ден можеш да си купиш нов костюм — заяви язвително Сътън.

— Да, сър — каза андроидът.

— А брадата е, защото нямаше как да се обръсна — каза Сътън.

— И друг път съм виждал бради — увери го андроидът.

Сътън замълча, загледан в ширналия се пред него свят… в устремените към небето кули, блестящи под лъчите на утринното слънце, в ярката зеленина на парковете и ливадите, в наситенозелените листа на дърветата и в сините и алените петна на цветните градини, разположени терасовидно по околните склонове.

Пое си дълбоко дъх и почувствува как дълго лишените от въздух бели дробове се напълват до краен предел. Постепенно се връщаха спомените му… спомените за живота на Земята, за ранно утринно слънце и пламтящи залези, за ясносиньо небе и роса върху тревата, за забързана, неясна човешка реч и ритмична музика, за дружелюбието на птиците и катеричките, за спокойствие и сигурност.

— Колата ни чака, сър — обади се андроидът. — Ще ви заведа при един човек.

— Предпочитам да повървя пеш — рече Сътън.

Андроидът поклати глава.

— Човекът чака и е много нетърпелив.

— Е, добре тогава — съгласи се Сътън.

Седалката беше мека и той бавно се отпусна в нея, като внимателно сложи куфарчето на коленете си.

Колата потегли, а той, очарован от зеленината на Земята, продължаваше да се взира през прозореца. „Зелените поля на Земята“ — промълви той. Или май беше „зелените долини“? Сега няма значение. Тази песен е била написана много отдавна. По времето, когато на Земята е имало поля вместо паркове и човекът е обработвал почвата, за да засява неща по-важни от цветята. В онези далечни дни преди хиляди години, когато човекът едва-едва е започвал да усеща дълбоко в душата си копнеж по космоса. Дълги години преди планетата Земя да се превърне в столица и център на Галактическата империя.