Читать «Отново и отново» онлайн - страница 32

Видя как очите й се разширяват от внезапен ужас при вида на нещо зад гърба му и рязко се обърна, вече не на колене, а изправен на крака, ръката му изпълзя от джоба на сакото.

Помещението бе моравосиньо на цвят, чуваше се писклив женски смях, а пред него се открояваше едно лице… лице, което бе видял днес следобед и което никога нямаше да забрави.

Тлъсто, интелигентно лице, което дори сега излъчваше дружелюбие въпреки присвитите очи, вещаещи смърт, въпреки насочения пистолет, стиснат в косматия топчест юмрук.

Сътън усети как пръстите му докосват дръжката на пистолета, който носеше, как го сграбчват и го измъкват от джоба. Но бе закъснял твърде много; знаеше, че вече е твърде късно, за да изпревари огнения език на пистолета, който бе гръмнал преди няколко секунди. В него пламна гняв, студен, отчаян и смъртоносен гняв. Изпита омраза към топчестия юмрук и към усмихнатото лице… лице, което се усмихваше и над шахматната дъска, и зад пистолета. Усмивка на самовлюбен егоист, който се опитваше да победи дори робот, конструиран като съвършен шахматист… самовлюбен човек, който вярваше, че може да застреля Ашър Сътън.

Изведнъж осъзна, че гневът му е нещо повече от обикновен гняв… нещо много по-силно и опустошаващо… не просто отделяне на адреналин в организма. Той бе част от него и същевременно нещо повече от него, повече от обикновеното създание от кръв и плът, наречено Ашър Сътън. Нещо ужасно и нечовешко по своята същност.

Лицето пред него сякаш се размекна или поне така изглеждаше. Изражението се промени, усмивката изчезна, докато Сътън усещаше как гневът се устремява извън мозъка му и се стоварва като куршум върху смаяното същество на име Джефри Бентън.

Пистолетът на Бентън изрева гръмко, а блясъкът от изстрела бе кървавочервен под моравото осветление. После Сътън почувствува тъпия удар от дръжката на собствения си пистолет върху дланта, когато показалецът му дръпна спусъка.

Бентън вече падаше с извито настрани тяло, сгънат на две, сякаш в стомаха си имаше панти, и Сътън зърна за миг моравото лице, преди тялото да се строполи на пода. Изненада и болка, и ужасен, надделяващ над всичко страх бяха изписани върху разкривеното лице, в което вече нямаше нищо човешко.

Трясъкът на пистолетите бе последван от мъртва тишина и под ярката светлина и виещия се барутен дим Сътън съзря множество бледи лица, вторачени в него. Повечето лица не изразяваха нищо, макар че някои от тях имаха усти и те бяха широко отворени.

Усети, че го дърпат за лакътя, и тръгна, воден от нечия ръка. Внезапно се почувствува отпаднал и потресен, а от гнева нямаше и следа, и си помисли: „Току-що убих човек.“

— Бързо — рече гласът на Ева Армър. — Трябва да се махаме оттук. Сега всички ще налетят върху теб. Цялата дяволска глутница.

— Това бе ти — каза й той. — Сега си спомням. Отначало не успях да разбера името. Ти го измънка или може би просто фъфлеше и не можах да го чуя добре.

Момичето продължаваше да го дърпа за ръката.

— Те бяха внушили на Бентън да те предизвика. Мислеха си, че всичко е съвсем лесно. Дори не си представяха, че можеш да го победиш на дуел.