Читать «Отново и отново» онлайн - страница 31

Между дърветата, които растяха на отвесния бряг отвъд полянката, прелетя синя птица, а от върха на огромния бряст над Големия вир запя червеношийка.

Сътън откри утъпканото място на брега, което наподобяваше кресло с облегало дънера на бряста, седна долу, наведе се напред и се взря във водата. Рекичката беше буйна, тъмна и дълбока, а водата се пенеше край високия бряг, бълбукаше и клокочеше и образуваше малки въртопи.

Сътън си пое дълбоко дъх и замря в едва сдържано очакване. С разтреперани ръце намери най-големия червей, измъкна го от кутията и закачи стръвта на куката.

Със затаен дъх той хвърли кукичката във водата, наклони пръта и го закрепи удобно пред себе си. Тапата се завъртя, понесена от буйния поток, и попадна в един водовъртеж, където течението се обръщаше. Тя подскочи, почти изчезна, после се появи на повърхността и отново заплува.

Сътън се наведе напред, като държеше пръта с такова напрежение, че го заболяха ръцете. Но въпреки напрежението чувствуваше колко хубав е денят… усещаше тишината и спокойствието… свежестта на утрото, приятната топлина на слънцето, небесната синева и белите облаци. Реката сякаш му говореше нещо и той усети как израства и се превръща в същество, което разбира всичко, слива се с онзи чист и бял възторг, с хълмовете, потока и полянката… земята, облаците, водата, небето и слънцето.

Тапата изведнъж потъна!

Сътън дръпна въдицата и усети тежестта на рибата, която бе уловил. Тя описа дъга, прелитайки над главата му, и падна в тревата зад него. Той остави въдицата, изправи се и затича.

Рибата се мяташе сред тревата и той хвана влакното и я вдигна във въздуха. Беше наистина голямо парче! Дълга цели шест инча!

Като хълцаше от вълнение, той коленичи, сграбчи рибата, откачи кукичката с разтреперани несръчни пръсти.

Хубаво е да започнеш с шестинчово парче, каза той, обръщайки се към небето, рекичката и полянката. Може би и другите ще са толкова големи. Може би ще наловя цяла дузина и всички ще са по шест инча. Може би някои ще са дори по-големи. Може би…

— Здравей — обади се някакъв детски гласец.

Сътън се обърна, все още на колене.

До бряста стоеше малко момиченце и за миг му се стори, че го е виждал някъде преди. После разбра, че му е непознато, и се понамръщи, защото, когато ловиш риба, от момичета няма никаква полза. Надяваше се, че тя няма да стои дълго. Защото като нищо можеше да остане тук и да му провали деня.

— Казвам се… — започна тя, но малко фъфлеше и той така и не успя да разбере името.

Сътън мълчеше.

— На осем години съм — добави момичето.

— А пък аз съм Ашър Сътън — каза той — и съм на десет години… скоро ще стана на единадесет.

Момичето стоеше и го зяпаше, като нервно подръпваше с една ръка шарената си престилка. Сътън забеляза, че престилката е чиста и колосана, много твърда и официална, а тя я правеше на нищо с нервното си дърпане.

— Ловя риба — осведоми я той, като полагаше усилие да не изглежда много важен. Току-що хванах едно голямо парче.