Читать «Ласката на огъня» онлайн - страница 85

Не можеше да го прати на полянката.

— Н-на лов — заекна Ани.

— На кон или пеша?

— П-пеша. К-конете пасат. — Гласът й трепереше. Не можеше да откъсне поглед от огромното черно дуло на револвера.

— Кога го чакаш да се върне? Хайде, не ме карай да ти причинявам болка! Кога ще се върне?

— Не знам! — Тя овлажни устните си. — Като хване нещо.

— Отдавна ли тръгна?

Тя отново се вцепени — не знаеше какво да каже.

— Преди един час? — отговорът й прозвуча като въпрос. — Не знам точно. Топлех вода, за да пера, и не съм забелязала…

— Да, да! — нетърпеливо я прекъсна той. — Добре. Не чух изстрели.

— Има… има заложени капани, ей там, в гората. Ако се е хванало нещо, няма защо да стреля.

Острият поглед на мъжа отново обгърна кабината, сетне се спря на коня, вързан точно пред вратата. Посочи с глава натам.

— Излизай, хайде! Трябва да скрия коня си! Ако кучият син цъфне отнякъде, те съветвам да се хвърлиш на земята, защото ще хвърчат куршуми. Хич не се опитвай да пищиш и да го предупреждаваш. Не ми се ще да те убивам, но Маккей ще го докопам на всяка цена. Десет бона са много пари.

Десет хиляди долара, мили Боже! Нищо чудно, че Рейф бяга. За толкова пари всеки ловец на награди ще тръгне по петите му.

Мъжът опря револвера в гърба й и Ани като в сън го поведе към заслона. Значи това беше убиецът, който преследваше Рейф, този човек го бе ранил — Рейф бе споменал името му, ала Ани не си го спомняше. Разумът й се вцепени от страх, не можеше нито да мисли, нито да скрои някакъв план за действие. Беше си представяла бъдещето, но и през ум не бе й минавало, че някой може да го застреля пред очите й. Кошмарната сцена като едното нищо щеше да се разиграе пред нея, ако не се помъчеше да я предотврати. Единственото, което можеше да направи в момента, бе да прикрива пистолета в полата си.

Тона беше единственият й шанс, но тя не знаеше как да се възползва от него — изобщо не си представяше, че ще може да спусне ударника и да натисне спусъка, освен това мъжът не я изпускаше от поглед. Ще трябва да се опита да стреля, когато нещо друго привлече вниманието му, а това можеше да бъде само Рейф. Тогава нямаше да има нужда да го улучва; изстрелът щеше да изненада убиеца и Рейф щеше да има повече шансове. Не смееше да мисли какъв шанс щеше да има самата тя.

Мъжът я върна обратно в колибата и Ани седна до огнището с гръб, подпрян на стената.

Той затвори капаците на прозорците, така че, ако Рейф се приближеше отстрани, да не може да види какво става вътре. В такъв случай щеше да дойде откъм вратата и силуетът му щеше да изпъква прекрасно на фона на снежния пейзаж. Той щеше да бъде заслепен и нямаше да различи нищо в сумрака на колибата, докато убиецът ще може да се прицели спокойно в него. Рейф нямаше никакъв шанс да отърве кожата.

Освен ако не му направят впечатление спуснатите капаци; може би щеше се учуди, защото добре знаеше, че Ани не обича да седи на тъмно. Може би ще забележи следите от копита пред вратата. Рейф бе винаги нащрек като диво животно — не можеше да пропусне тези необичайни белези. Но какво би могъл да направи? Да нахлуе вътре със стрелба? Най-умно бе да се промъкне до конете и да бяга. Тя затвори очи и започна да се моли Рейф да постъпи така, защото ако знаеше, че все още е жив и здрав, все някак щеше да се примири с мисълта, че няма да го види отново. Нямаше да понесе, ако този мъж го убиеше.