Читать «Ласката на огъня» онлайн - страница 84

— Бих искал да говоря с него. Ако ми покажете накъде да го търся, няма да ви досаждам повече и ще ви оставя спокойно да си гледате работата.

Нов капан — не биваше да го оставя да приближи Рейф без предупреждение. Твърде вероятно бе той първо да стреля, а после да задава въпроси, така че можеше да причини смъртта на един невинен човек. А ако мъжът бе престъпник, тогава животът на Рейф беше в опасност.

— Той ще се върне след малко. — Това бяха първите й думи. — Искате ли да пийнете чаша кафе, докато го чакате?

Странникът се усмихна.

— С удоволствие, госпожо — каза той, слезе от коня и я изчака да се приближи. Ани вдигна ведрото и прикри с него издутия си джоб. Ако успееше да примами мъжа вътре, Рейф щеше да види коня му и щеше да внимава. Мисълта за пистолета, скрит в гънките на полата й, й придаде увереност.

Мъжът остави пушката си в дисагите, ала Ани забеляза, че на бедрото му виси голям пистолет в кобур, привързан с кожен ремък към кръста му. Фактът, че носи оръжието си също като Рейф, я разтревожи. Мъжът накуцваше леко, ала не личеше да изпитва силни болки. Движеше се пъргаво и безшумно.

Ани влезе първа в колибата, остави ведрото до огнището и наля на мъжа едно канче с кафе, останало от закуската. Той свали сплесканата си черна шапка и тихо й благодари.

Капаците на прозорците бяха отворени и колибата бе озарена от слънчева светлина. Въздухът бе свеж и приятен. Мъжът с интерес оглеждаше помещението, докато отпиваше от кафето. Погледът му се спря на грубо скованата дървена постеля, заемаща почти цялата лява част на колибата, и Ани усети как се изчервява, ала мъжът не каза нищо. Той забеляза чистотата на пода, липсата на мебели, двете седла, опрени на стената и направи необходимите заключения.

— Извадили сте късмет, че сте намерили колибата, преди да падне снегът — каза той.

Мислеше, че са пътници, застигнати от снежната буря. Заля я вълна на облекчение и тъкмо щеше да се съгласи с него, когато видя как погледът на мъжа припламна при вида на голямата медицинска чанта и веждите му озадачено се смръщиха. Чантата! О, Боже! Не можеше да бъде сбъркана с нищо друго — всички лекари имаха такива. Никой странник нямаше да помъкне на дълъг път медицинска чанта без причина.

— Значи ти си оная докторка — проточи мъжът. — Докторката от Силвър Миза, изчезнала преди няколко седмици. Не бях чувал за жена-лекар, но явно не са ме излъгали.

Ани си помисли да му каже, че не тя, а мъжът й е лекар; щеше да прозвучи достоверно, ала хич не я биваше да лъже, така че не се и опита. Устата й бе суха, а сърцето й щеше да се пръсне.

Той впи поглед в нея и бледото й лице и широко отворените й ужасени очи потвърдиха подозренията му. Отново се взря в седлата и внезапно големият му револвер се насочи към нея.

— Това са такъмите на Маккей — изсъска мъжът. Приятелският тон бе изчезнал; гласът му бе дрезгав и заплашителен. — Значи добре съм го подредил, щом е имал нужда от доктор. Къде е кучият син?