Читать «Ласката на огъня» онлайн - страница 50

На няколко пъти тя бе на крачка от безразсъдството — идеше й да прати всичко по дяволите и да му се отдаде. Бе паднала толкова низко, че бе готова да изгуби целомъдрието си в прегръдките на един престъпник. Дори не можеше да се утеши с мисълта, че е устояла на изкушението поради високия си морал, за да запази самоуважението си. Нищо подобно, голата истина беше, че не спа с Рейф, защото я беше страх. Страхуваше се от неизвестното, страхуваше се от физическите и душевни болки, които той щеше да й причини. Беше лекувала жени, наранени от груби и жестоки мъже, знаеше също така, че първият път винаги е болезнен, ала Ани трепереше от желание и бе готова да му се отдаде въпреки тази болка. Копнееше да разбере какво е усещането да лежиш под мъж, да усещаш тежестта на тялото му, да го приемеш дълбоко в себе си.

Но най-много се боеше да не стане прекалено уязвима, защото прониквайки в тялото й, той щеше да отключи вратата към сърцето й и напук на здравия разум тя щеше да се влюби в него. В душата й щеше да зине рана, която нямаше да заздравее лесно. Не можеше да си позволи да се влюби в него. Той е престъпник, убиец. Дори и сега тя беше убедена, че опита ли се да избяга, той ще я застреля. Колкото и странно да бе, но тя вярваше на думите му, че след няколко дни ще я върне здрава и читава в Силвър Миза.

Ани винаги се бе смятала за човек с твърди морални устои, който различава доброто и злото и винаги може да вземе правилно решение. За нея моралът нямаше нищо общо с наказанието или със състраданието. Но сега какво да мисли за себе си — още от самото начало бе разбрала, че Рейф Маккей е жесток и безмилостен човек, и въпреки това бе силно привлечена от него? Той беше студен, хладнокръвен и опасен като хищен звяр, ала целувките му я караха да трепери и да изгаря от желание. Някакво тихо гласче й нашепваше, че може да му се отдаде и да се върне в Силвър Миза все едно, че нищо не се е случило. Никой нямаше да разбере, че е била любовница на престъпник. Ани се уплаши, усещайки, че е готова да се поддаде на изкушението.

Вратата се отвори, но тя не вдигна поглед от яденето. Рейф сложи ведрото за вода до огнището. Беше пълно. От опит знаеше колко е тежко и отново я облада безпокойство. Неохотно го попита:

— Как се чувстваш?

— Гладен съм — каза той, затвори вратата и се отпусна на одеялото. — Значи съм добре, ти нали така каза?

Тя му хвърли един поглед. Гласът му бе спокоен, нямаше и следа от по-раншната грубост, ала Ани добре знаеше, че Рейф изразява само онова, което иска.

— Не съм казала, че днес ще си здрав. Предположих само, че ще си по-добре.

— Точно така. Дори и след като се погрижих за конете, не се чувствам така омаломощен като вчера. Само шевовете ме сърбят.

Това беше знак, че оздравява, но Ани не бе го очаквала толкова скоро. Явно организмът му бе много здрав и бързо се справяше с болестите, доказа го и нечовешката издръжливост, която бе проявил по време на кошмарното пътуване до колибата.