Читать «Ласката на огъня» онлайн - страница 52

Беше гладен като вълк и едвам дочака бекона и палачинките. Ани отново напълни канчето с кафе и Рейф го сложи между двамата. Не обелиха нито дума, докато се хранеха. Той лакомо поглъщаше вкусните палачинки, наслаждавайки се на вкуса на меда.

Сетне съблече ризата си, за да може Ани да прегледа раните му, и крадешком се почеса. Тя го плесна по ръката.

— Престани. Ще възпалиш шевовете.

— Какво да правя, като проклетият сърбеж ме побърква.

— Значи оздравяваш, така че не се оплаквай!

Раните се бяха затворили, кожата наоколо беше съвсем леко зачервена. Ани реши, че след два-три дни ще може да свали конците, макар че обикновено това се правеше след седмица до десет дни.

Тя намаза раните с ябълково вино, за да облекчи сърбежа, сетне наложи дебел пласт марля отгоре и направи стегната превръзка.

Рейф стоеше с разперени ръце и намръщено гледаше надолу.

— Защо ми сложи толкова дебела превръзка?

— За да предпазя раните — отвърна тя, след като приключи.

— От какво? — попита той, докато нахлузваше ризата си.

— От теб най-вече — каза тя и се наведе да подреди чантата си.

Рейф изсумтя, навлече кожуха си и измъкна една брадвичка от дисагите.

Ани се намръщи при вида на острието.

— Няма нужда да сечеш дърва. По земята има колкото искаш.

— Няма да сека дърва, а ще разширя заслона за конете — заяви мъжът и преметна пушката през рамо. — Облечи си палтото. Днес е доста студено.

Тя безмълвно се подчини. По-добре беше да не му възразява, макар че не виждаше защо трябва да разширява навеса, след като щяха да останат тук още само ден-два. Опита се да си втълпи, че той сигурно ще я върне в Силвър Миза още на следващия ден. Още малко и ще бъде свършено с изкушението — ще си бъде вкъщи, здрава, читава и девствена. Вярваше, че ще може да му устои — в края на краищата Пенелопа бе запазила целомъдрието си цели двадесет години въпреки настойчивите ухажвания на поклонниците.

Поведоха неспокойните коне към полянката. Там Рейф ги спъна с букаи и ги пусна да пасат. Докато се връщаха към колибата, събраха дърва и съчки и ги струпаха пред вратата.

След това с помощта на Ани Рейф сглоби няколко прости капана от канап и жилави клонки. Тя с интерес следеше движенията му и пожела сама да направи последния капан. Макар че бе сръчна в ръцете, необичайното занимание я затрудни. Рейф прояви търпение, въпреки че на няколко пъти я кара да започва отново, докато най-накрая остана доволен от работата й. Бузите й горяха от задоволство и от студ.

Тя наблюдаваше как мускулестите му крака с лекота изкачват стръмния склон към колибата и й се струваше съвсем естествено да върви след него — сякаш бяха единствените хора на земята, един мъж и една жена, обкръжени само от високи планини и тишина. Стомахът й се сви при тази мисъл и тя яростно я пропъди; не биваше изобщо да се сеща, че е жена — иначе е загубена. Той веднага ще го усети с онази негова способност да чете мислите й, ще я погледне със светлите си безмилостни очи, ще види, че вече се е предала, и ще я обладае веднага — още тук, на горската пътека.