Читать «Ласката на огъня» онлайн - страница 29

— Не си прави труда да идваш до заслона — сопна му се тя. — И оттук можеш да стреляш в гърба ми, ако хукна да бягам.

За пръв път в светлите му очи пробляснаха искри на ярост. Преди най-много я плашеше хладното му самообладание, ала сега горчиво съжаляваше, че даде воля на яда си и предизвика гнева му. Гневът би трябвало да е огнен, ала очите на този мъж станаха още по-студени, та чак тръпки я побиха по гърба. И все пак той се овладя.

— Може да се наложи да застрелям и нещо друго — процеди през зъби и щракна ударника на револвера.

Не беше и помисляла за това. Мъжът я бе отвлякъл и представляваше заплаха за нея, ала той бе и неин закрилник, защото добре познаваше живота в планините — първата нощ щеше да умре от студ без него. Той беше и единствената й надежда да се завърне в Силвър Миза. От друга страна, и през ум не бе й минавало какви опасности я очакват отвъд прага на колибата. Смяташе, че още е твърде студено за мечките и змиите, ала, честно казано, беше си невежа по тоя въпрос. Във Филаделфия не се бе сблъсквала с подобни проблеми. Съвсем наскоро от несвързания монолог на един миньор научи, че мечките зимуват. Човекът бръщолевеше каквото му дойде наум, докато Ани наместваше счупената му кост.

Безмълвно се упъти към навеса. Конете я посрещнаха с радостно цвилене и лакомо се нахвърлиха върху храната. Донесе и две ведра с вода от потока, изсипа ги в коритото и метна по един чул върху гърбовете на животните, за да ги предпази от нощния студ. Потупа конете по муцуните и уморено се затътри към колибата. Рейф все още стоеше пред вратата, откъдето я бе наблюдавал мълчаливо през цялото време, докато влачеше кофите и хранеше животните. Щом наближи вратата, той се отдръпна да й стори път.

— Затвори вратата и капаците на прозорците — тихо каза Рейф. — Слънцето залезе и ще хване студ.

Тя свърши и тази работа — погълна ги пълна тъмнина, само пламъчетата в огнището блещукаха. Щеше й се да залости вратата с някоя дебела греда, ала нямаше нищо подходящо за тая цел. Маккей се отпусна на одеялото. Ани свали от огъня гозбата. Картофите се бяха разварили и супата бе станала прекалено гъста. Тя я разреди с малко вода, напълни канчето и го подаде на мъжа.

Той неохотно и сякаш насила изпи горещата течност, ала въпреки това каза:

— Супата беше хубава.

Ани изсърба остатъка направо от тигана, като вътре в себе си се усмихваше при мисълта какво ли биха казали познатите й от Филаделфия, ако видеха как яде. Ала имаше само едно канче, една чиния, един тиган и една лъжица, които през следващите дни трябваше да споделя със своя пациент-похитител. Сетне почисти тигана, канчето и лъжицата и запари чай от върбови кори. Опита го без подсещане и Маккей го изпи.

Излязоха отново по нужда навън и Ани изпита същото неудобство, както и сутринта.

Лицето й все още пламтеше, когато се прибраха в колибата, ала руменината начаса отстъпи място на смъртна бледност, щом той насочи револвера си към нея и с безразличен тон заповяда:

— Съблечи се!

Четвърта глава

Тя го гледаше с широко отворени невярващи очи. Ушите й глухо бучаха, причерня й и за миг си помисли, че ще припадне. Дулото на револвера, насочено към нея, й се струваше огромно. Погледът над него бе невъзмутим.