Читать «Ласката на огъня» онлайн - страница 150

Той първо изслуша разказа на съдията Атуотър, сетне отвори писмото на Джеферсън Дейвис. Морган бе трийсет и четиригодишен, връстник на Рейф, но вече бе положил основите на мощна банкова империя, която възнамеряваше да управлява лично. Беше син на банкер и познаваше и най-дребните тънкости на бизнеса. Дори и изглеждаше като банкер: пълното му тяло излъчваше внушителност, а очите му — сила и власт.

— Това е невероятно — най-сетне заяви Морган, остави писмото настрана и взе документите, за да ги прегледа. Сетне погледна към Рейф внимателно и предпазливо, както се гледа диво животно. — Успели сте да се изплъзнете от цяла армия преследвачи през тези четири години. Вие сте невероятен човек, г-н Маккей.

— Всеки е силен на своето бойно поле, г-н Морган. Вашето е заседателната зала.

— Г-н Дейвис смята, че заседателната зала е мястото, където можем да се справим с Вандербилт. Мисля, че е прав — парите са единственото нещо, от което той разбира и което цени. За мен ще е чест да ви помогна, г-н Маккей. Доказателствата са направо… отвратителни. Предполагам, че ще успеете да се скриете от глутницата за още няколко дни?

Дж. П. Морган си осигури необходимата подкрепа за осем дни — не искаше да действа прибързано. За да спечелиш, не бива да се хвърляш в бой, без да разполагаш с необходимите оръжия. Дж. П. Морган притежаваше тези оръжия, когато си уговори среща с Вандербилт, а в главата му се бе оформила идеята за друга битка, която щеше да трае години, ала документите му бяха предоставили нужното предимство.

Ани се поболя от напрежение. Всичко зависеше от тази среща — през следващия половин час щеше да се реши дали с Рейф ще могат да заживеят нормално или ще трябва да бягат и да се крият цял живот. Рейф не искаше тя да присъства, но залогът бе прекалено голям, за да стои настрана, и в края на краищата той се съгласи и тя да дойде, защото разбираше, че е по-добре да наблюдава със собствените си очи събитията, отколкото да чака и да се измъчва.

Пистолетът на Рейф бе затъкнат отзад в колана му. По пътя към кабинета на комодора Вандербилт той запомняше всяко лице, всяка стая. Атуотър също.

— Видя ли някъде оня Уинслоу? — изсъска той и Рейф поклати глава.

Кабинетът на Вандербилт бе луксозно обзаведен, в много по-изискан стил от този на Морган. Приемната на банкера трябваше да вдъхва чувство за благосъстоятелност и доверие — Корнелиус Вандербилт искаше да демонстрира богатството си. Подът бе застлан с копринен килим, а от тавана висеше кристален полилей. Креслата бяха тапицирани с най-фина кожа, а ламперията беше от скъп махагон. Ани едва ли не очакваше да види някое жестоко и гнусно чудовище в креслото зад огромното писалище, а там седеше белокос старец, изсушен от преклонната възраст. Само очите му издаваха безскрупулността, помогнала му да изгради империята си.

Вандербилт погледна озадачено към четиримата души, влезли в кабинета му, тъй като бе останал с впечатлението, че ще се срещне само с Морган — банкер, притежаващ достатъчно власт, за да го удостои с присъствието си. Въпреки изненадата той ги прие любезно и скоро преминаха към деловата част. За какво друго можеше да става дума, ако не за бизнес, щом един банкер бе поискал среща с него? За него бе чест, че Морган го е посетил лично, наместо да го покани в собствения си кабинет. Този факт сочеше кой разполага с по-голяма власт. Вандербилт извади часовника си и го погледна, за да им внуши, че времето също е пари.