Читать «Ласката на огъня» онлайн - страница 147

Атуотър въздъхна.

— Вярно е, че изглежда съсипан. Има нездрав вид.

— И аз ще имам нездрав вид, като увисна на въжето — изрече Рейф и веднага съжали за думите си, като видя как потръпна Ани. Той я потупа по коляното вместо извинение.

— Утре ще отида пак — каза Атуотър. — Ще издебна момент, когато няма да има толкова много хора, които да подслушват пред вратата на кабинета му.

На следващия ден съдията носеше със себе си една бележка, предназначена за г-н Дейвис. В нея пишеше, че хората, които искат да се срещнат с него, притежават част от личния му архив, за който се предполага, че е бил загубен по време на бягството му в Тексас, преди президентът да бъде пленен.

След като Дейвис прочете бележката, проницателните му, умни очи за миг се замъглиха — беше си спомнил онези смутни дни преди шест години. Внимателно сгъна бележката и я върна на Атуотър.

— Моля, предайте на тези хора, че ще се радвам да се срещна с тях за вечеря в моя дом в осем часа. Поканата се отнася и за вас, сър.

Атуотър кимна, беше доволен.

— С радост ще приема.

Ани беше толкова нервна, че не можеше да закопчае синята рокля, която беше носила на сватбата си. Рейф нежно дръпна ръцете й, за да й помогне.

— Роклята започна да ми отеснява — каза тя, посочвайки към талията и ханша си. След месец изобщо нямаше да мога да я облека.

— Ще купим нови рокли — прошепна той и се наведе да я целуне по шията. — Или просто ще носиш моите ризи. Харесвам те в тях.

Тя се притисна към него, обладана от паника, сякаш й се искаше да го скрие в прегръдките си.

— Защо всичко мина толкова лесно? — попита Ани. — Това ме тревожи.

— Може би не са очаквали да тръгнем на изток, също така не забравяй, че пътувахме през териториите на апахите. Те търсят сам мъж, а не двама мъже и жена.

— Атуотър е истински дар от бога.

— Права си — отвърна Рейф. — Макар че съвсем не мислех така, докато седях в калта с вързани ръце и онази грамадна пушка сочеше към корема ми. — Той се освободи от прегръдките й. Не беше нервен, но бе напрегнат като опъната до скъсване жица. Не се радваше на срещата с Дейвис, но може би това бе повратният момент в живота му.

Къщата на бившия президент бе малка, тъй като той разполагаше с ограничени средства. Все още го търсеха влиятелни хора, обществени и политически дейци и обикновено напливът от посетители бе голям, но тази вечер единствените гости на Дейвис бяха един федерален съдия-изпълнител, придружен от висок мъж и слаба жена.

Бившият президент внимателно се взря в лицето на Рейф още преди Атуотър да го представи, и протегна ръка:

— А, да, капитан Маккей! Как сте, сър? Не съм ви виждал от доста години, ако не се лъжа от пролетта на 1865.

Феноменалната памет на Дейвис не бе нещо ново за Рейф. Той превъзмогна чувствата си и се ръкува с бившия президент.

— Добре съм, сър.

Маккей представи Ани, която също се ръкува с Дейвис. Ръката на бившия президент й се стори тънка и суха и тя я задържа малко по-дълго от необходимото. Проницателните му очи изглеждаха замислени, когато погледът му се плъзна по стиснатите им ръце.