Читать «Ласката на огъня» онлайн - страница 118

Ани внимателно разкопча дрехата на индианката. Рейф се обърна с гръб, като люлееше бебето и му говореше нежно. Гърдите на жената не бяха набъбнали от мляко, значи детето бе отбито. Това бе необичайно, защото бебето все още беше малко, ала майката сигурно не бе имала достатъчно мляко, за да го кърми. Ани беше виждала и случаи на деца, които сами се отбиваха, щом им пробиеха зъбчетата. Тя закопча дрехата на индианката.

— Вече можеш да се обърнеш. Детето е отбито — ще трябва да го храним.

Ани повдигна главата на жената и търпеливо започна да й дава чай, като я караше да гълта. Мъжът й създаде доста трудности, защото бе твърде едър и не можеше да го повдигне. Сърцето й се свиваше, като го гледаше; индианецът едва ли щеше да оживее. Въпреки това Ани не се предаде. Говореше му и го гладеше по шията, като му даваше чай на малки глътки. Тялото му се разтърси от кашлица — друг симптом на болестта. Ани сложи ръка на хриптящите му гърди.

Рейф я наблюдаваше, измъчван от натрапчиви мисли. Тя лекуваше рани с докосване, успокояваше деца и коне, подлудяваше го, когато се любеха, ала щеше ли особената й дарба да надвие болестта? Преди не беше мислил за това, а и нищо не можеше да се докаже. Някои от индианците щяха да оздравеят, други щяха да умрат; никой не можеше да каже колцина са оживели благодарение на Ани. Дали са им помогнали билките й или магическото докосване на ръцете й? Ами ако всички оцелеят? При тази мисъл сърцето му подскочи чак до гърлото и Рейф с труд се овладя. Подобен дар не биваше да бъде държан в тайна. Това би било престъпно.

Устните му се изкривиха в мрачна усмивка. Какво пък беше седнал точно той да се притеснява кое е престъпно и кое не.

Ситото и подсушено бебе взе да се прозява. Рейф го сложи да спи и тръгна да помага на Ани.

Освен старицата имаше още две жени и един мъж, които все още бяха на крака, ала и те имаха температура и гледаха с недоверие на белите натрапници. Индианецът се опита да извади оръжие, но се успокои, когато Ани му заговори нежно и се опита да му покаже, че не им желае злото, а само се опитва да помогне. Тя разказа случката на Рейф и той реши да не се отделя от нея, каквото ще да става. Ако воинът не се чувстваше толкова зле, щеше да я убие, без да му мигне окото. Рейф се укори, задето е проявил такава непредпазливост.

Старицата отново изпълзя от скривалището си. Наблюдаваше мълчаливо как Рейф повдига тялото на един едър мъж, а Ани налива чай в гърлото му. Индианецът се възпротиви, но Рейф с лекота го прикова към пода. Старицата заговори на мъжа, вероятно се опитваше да го успокои; той се отпусна и изпи чая.

Лицето на старицата бе спечено й покрито с гъста мрежа от бръчки; тялото й бе съсухрено и прегърбено. Погледът й изучаваше двамата бели, които бяха врагове на народа й; бледоликият бе як и носеше оръжията си с лекота. Спомни си, че дори и големият вожд Кочизе казваше, че не всички бели хора са лоши. Изглеждаше, че тия двамата искат да помогнат на нейното племе — всъщност жената искаше да помогне, а бледоликият вървеше по стъпките й. Старицата неведнъж през дългия си живот бе виждала как дори и най-самоуверените и дръзки воини се превръщат в безпомощни деца в присъствието на жена си.