Читать «Войнико, не питай!» онлайн - страница 98

Същият дъжд вали и на всички останали планети, включително и в Атина върху мрачния дом на Матиас и руините на Партенона на видеоекрана в спалнята ми.

Слизах по стълбата и слушах как той барабани по кораба зад мен, който ме докара от Земята до този малък свят в системата на Процион. Капките мокреха и куфарчето с документите, движещо се по транспортната лента край мен. Но в момента то не означаваше нищо за мен, също както и документите ми на журналист, и акредитивните писма. Мислех само за човека, който работеше на паркинга в края на площадката за кацане. Точно към него трябваше да се обърна — така ми бяха казали на Земята. Ами ако са ме излъгали?

— Багажът ви, сър?

Отърсих се от мислите си и дъжда и слязох на бетона. Офицерът, отговарящ за разтоварването, ми се усмихна. Беше по-възрастен от мен, но изглеждаше по-млад. Няколко капки се поръсиха от кафявата му фуражка и като сълзи намокриха документите, които държеше в ръцете си.

— Изпратете го на позициите на Сдружението. Куфарчето с акредитивните писма ще взема с мен.

Взех го от транспортната лента, обърнах се и се отдалечих. Човек с униформа на диспечер се подпираше на една от аероколите на паркинга Отговаряше на даденото ми описание.

— Как се казвате, сър? — попита той. — И с каква цел идвате на Света Мария?

Ако той наистина е този, когото търсех, би трябвало предварително да знае как изглеждам. Но бях в настроение и реших да се пошегувам.

— Журналист Тим Олин, жител на Земята и представител на Агенцията за междузвездни новини. Ще правя репортаж за конфликта между Сдружението и Екзотика.

Отворих куфарчето и му подадох документите.

— Много добре, сър — върна ми ги леко намокрени, след което се обърна, отвори вратата на колата и настрои автопилота.

— Дръжте пътя за Джоузефтаун. В покрайнините на града включете автоматиката и колата сама ще ви закара до позициите на Сдружението.

— Разбрах — отвърнах аз. — Един момент, ако обичате.

Той се обърна. Беше младолик, с малка брадичка и ме гледаше абсолютно спокойно.

— Сър?

— Помогнете ми да се кача.

— Моля да ме извините, сър. Не забелязах, че кракът ви…

— Схваща се от влагата — поясних аз. Той нагласи седалката и отново се обърна да си ходи.

— Един момент — повторих аз, докато намествах левия си крак пред пулта за управление. Търпението ми започна да се изчерпва. — Вие сте Уолтър Аймъра, нали?

— Да, сър — тихо отговори той.

— Погледнете ме. Не трябва ли да ми предадете някаква информация?

Бавно се обърна и ме погледна в очите. Както и преди, физиономията му беше лишена от емоции.

— Не, сър.

Почаках известно време, като просто го гледах.

— Добре — посегнах към вратата на аероколата. — Сигурно сте наясно, че по един или друг начин ще получа информацията, която ме интересува. Всички ще повярват, че съм я получил от вас.

Внезапно акуратната му брадичка ми се стори нарисувана.