Читать «Войнико, не питай!» онлайн - страница 111

Борех се с тази мисъл, като си напомнях, че Александър Македонски е командвал наказателни отряди против планинските племена и е убивал пленените в Пела, столицата на Македония, когато е бил на шестнадесет години. Въпреки това войниците на Сдружението ми се струваха прекалено млади. Не ми се искаше да ги сравнявам с възрастните, опитни наемници на Кейси Грим, защото Екзотика, спазвайки принципите си, никога не наемаше нито новобранци, нито войници, който носят униформа против волята си.

Между другото за Синия фронт не се чуваше нищо. Към края на втората седмица вече имах собствени връзки в Ню Сан Маркос и в началото на третата разбрах, че бижутерийният магазин на Уолъс стрийт е пуснал капаците и е изнесъл стоката си някъде другаде или окончателно е бил затворен. Това беше всичко, което исках да знам.

През следвщите няколко дни постоянно се въртях около Джеймтън Блек и към края на седмицата бдението ми се увенча с успех.

В петък към десет часа вечерта се разхождах около сградата, където се намираше стаята ми, и когато минавах покрай стената, върху която се разхождаха часовите, видях трима цивилни да прекосяват двора и да влизат в щаба на Джеймтън. По лицата им ясно личеше, че са членове на Синия фронт.

Прекараха вътре малко повече от един час. Когато си отидоха, се прибрах в стаята и си легнах. Тази нощ спах непробудно.

На следващата сутрин станах рано и прегледах оставената за мен поща, пристигнала с кораб от Земята. Имах писмо от шефа на Агенцията, който ме поздравяваше за серията репортажи. Преди три години това би означавало много за мен. Сега се безпокоях само да не решат, че тук ситуацията е страшно интересна, и да ми изпратят помощник. Не можех да допусна точно сега тук да се мотаят още хора от Агенцията, които ще имат възможност да забележат какво правя.

Качих се в аероколата и тръгнах на изток, към Ню Сан Маркос, в щаба на войските на Екзотика. Сдружението вече бе заело бойни позиции. На осемнадесет километра източно от Джоузефтаун ме спря патрул от петима млади войници. Сред тях нямаше сержант. Познаха ме.

— В Името Господне, мистър Олин — каза този, който беше най-близо до мен, наведен през отворения прозорец отляво. — Не можете да минете.

— Нали няма да възразите, ако попитам защо?

Оня се обърна и посочи назад и надолу към малка долина между два гористи хълма.

— Провежда се тактическо учение.

Погледнах нататък. Долината, покрита с дървета и храсти, беше широка не повече от сто метра. Заобикаляше ни и се губеше вдясно от нас между хълмовете. В края на залесените склонове, на границата с поляната, цъфтяха лилии. Самата поляна беше покрита с прекрасна, свежа зелена трева, тук-там сред нея се подаваха бледопурпурните цветове на лилиите, а дърветата над тях тъкмо бяха започнали да се покриват с млади листенца.