Читать «Войнико, не питай!» онлайн - страница 110

После ми казаха, че и това не би помогнало. Но тогава се опитвах. Когато в края на краищата се предадох, беше станало съвсем тъмно. Държах го в ръцете си и не знаех, че е умрял, докато тялото му не започна да се вкочанясва. Точно в този момент започнах да се превръщам в това, което чичо ми винаги се е опитвал да направи от мен. Почувствах, че умирам вътрешно. Дейв и Ейлин бяха моето семейство — единственото, което исках да запазя. Но вместо това можех само да седя там, в тъмното, да стискам тялото му и да слушам как капките кръв се процеждат през дрехите му и бавно падат върху покритата с листа почва.

А сега лежах на кушетката в лагера на Сдружението и не можех да заспя от спомените, нахлули в съзнанието ми. След известно време чух маршируващи войници строяваха се на двора за службата в полунощ.

Лежах по гръб и ги слушах. Стъпките им утихнаха. Единственият прозорец на стаята се намираше вляво от леглото, високо над него. Не беше затворен. Нощният въздух и звуците, които той носеше, безпрепятствено навлизаха в стаичката заедно с мъглявата светлина от фенерите на двора. Тя образуваше блед квадрат на отсрещната стена. Бях се втренчил в него и слушах службата отвън. Офицерът, който я водеше, започна с молитвата, след това запяха бойния си химн. Този път го чух отначало докрай.

Войнико, не питай — и всеки ден,

щом знамето те води в бой,

от вражи легиони обграден,

ти стреляй — ала изстрели не брой.

Слава, чест, хвалебствия, блага — това е само суета.

Без да питаш, отплати се със дела,

остави плътта човешка по пръстта.

Кръв и мъка, болки безброй — такава е съдбата, щеш не щеш.

Но вдигни ти меча свой,

щастлив във боя да умреш.

И тогава ние, Избраните,

пред Трона Господен ще се явим.

Покръстени с кървящите си рани,

ще се свържем завинаги с Него — сами!

След това излязоха от двора и отидоха да спят в леглата си, които не се различаваха от моето.

Лежах и слушах тишината, възцарила се навън, както и равномерния шум на дъжда. Капките падаха бавно, ритмично, една след друга, без край…

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

От деня след моето пристигане престана да вали. Почвата постепенно съхнеше и съвсем скоро щеше да издържа тежестта на бронетехниката. За всички беше ясно, че тогава ще започне пролетното настъпление на войските на Екзотика. През това време и двете враждуващи сили провеждаха интензивни учения.

През следващите няколко седмици бях погълнат от журналистическа дейност. Пишех статии и къси репортажи за войниците и местните жители. Налагаше се да изпращам материали и затова си вършех работата. Кореспондентът е добър, ако има връзки, и аз си ги създавах навсякъде, освен с войниците на Сдружението. Те се държаха настрана, макар че проведох разговори с доста от тях. Не проявяваха признаци на страх или съмнения.

Бях чувал, че много от тях са слабо обучени, защото самоубийствената тактика на техните офицери налага редиците им постоянно да се попълват с новобранци. Но тук се намираха остатъците от окупационни войски, шест пъти по-големи от сегашната им численост. Всички бяха ветерани, нищо, че повечето от тях не бяха навършили и двадесет години. Рядко сред сержантите и по-често сред младите офицери забелязвах подобни на онзи сержант, който разстреля пленниците на Нова Земя. Тук такива хора изглеждаха като бесни вълци, попаднали сред вежливи, отлично обучени млади кучета, току-що отбити от майките им. Блазнеше ме мисълта, че ще успея да унищожа само тях.