Читать «Войнико, не питай!» онлайн - страница 102

— Мистър Олин, това е секретна военна информация.

— Въпреки това вие изпълнявате длъжността главнокомандващ на остатъците от окупационните войски, независимо че чинът ви не отговаря на този пост. За него е нужен човек с поне пет степени по-висок ранг от вашия. Очаквате ли пристигането на офицер, който да поеме командването?

— Страхувам се, че с този въпрос трябва да се обърнете към Главния щаб на Хармония, мистър Олин.

— А очаквате ли пристигането на подкрепления и допълнителна техника?

— Ако имах подобна информация — отвърна ми той спокойно, — щях да я смятам за секретна.

— Сигурно сте чували слуховете, че вашият щаб на Хармония е отписал кампанията на Света Мария, но за да не се изложат, са предпочели да ви оставят да бъдете обкръжени, вместо да ви измъкнат.

— Да, чувал съм.

— Не бихте ли коментирали?

— Не, мистър Олин — мургавото му безизразно лице не трепна.

— Само още един въпрос, последен. Ще продължите ли да отстъпвате, или ще се предадете, когато започне пролетното настъпление на наемните войски на Екзотика?

— Избраните за Битката никога не отстъпват. Никога не изоставят братята си по вяра и не биват забравяни от тях — той се изправи. — Имам още много работа, мистър Олин.

Станах. Бях по-висок, по-силен и по-възрастен от него. Единствено гордата осанка му позволяваше да поддържа равновесие помежду ни, дори чувствах известно превъзходство в държанието му.

— Може би ще успеем да си поговорим друг път, когато нямате толкова работа.

— Разбира се. — Чух зад мен да се отваря врата и Джеймтън се обърна към влезлия. — Сержант, погрижете се за мистър Олин.

Сержантът ме заведе в малка бетонна кутийка с един-единствен прозорец, кушетка и шкаф за дрехи. Остави ме за известно време и се върна с подписан пропуск.

— Благодаря. Къде се намира щабът на войските на Екзотика? — попитах аз, като поех пропуска.

— Според последните ни сведения са на деветдесет километра оттук, в Ню Сан Маркос.

Беше висок горе-долу колкото мен, но както и всички останали, беше доста по-млад и на лицето му бе изписана някаква невинност, контрастираща със самоконтрола му.

— Ню Сан Маркос — замислено повторих аз. — Нали знаете, че щабът ви на Хармония е решил да не праща повече подкрепления, защото смята операцията за напразна загуба на сили?

— Не, сър — със същия успех бихме могли да си говорим за непрекъснато изливащия се дъжд. Тези момчета продължаваха да са силни и непреклонни. — Нещо друго?

— Не, благодаря.

Излезе. Веднага след него и аз направих същото, качих се на колата и тръгнах на изток, където на деветдесет километра оттук се намираше Ню Сан Маркос. Стигнах за около четиридесет и пет минути, но не отидох в щаба на екзотианските сили. Трябваше да хвърля въдицата, затова завих към бижутерийния магазин на Уолъс стрийт. Слязох по три стъпала, отворих масивната врата и се озовах в сумрачна продълговата стая, пълна със стъклени витрини. До последната стоеше нисък възрастен човек. Той внимателно разглеждаше журналистическия ми плащ, докато се приближавах.