Читать «Драконът и Джорджът» онлайн - страница 140

С тромаво премерено движение цялото същество се изправи на крака и застана сред каменните отломки. Имаше мъжки силует, но явно не принадлежеше към човешката раса. Стърчеше на цели три и половина метра и бе облечено в парчета от груба, нещавена кожа, които се съединяваха с кости, метални пластини и множество малки цветни точици — вероятно скъпоценни камъни — и образуваха фустанела около дебелия му кръст.

Но това не беше всичко, по което се различаваше от хората.

Най-напред то изобщо нямаше врат. Неестествената плешива, почти безизразна глава се крепеше като ябълка на върха на абсолютно квадратни рамене от сива грапава кожа. Тялото му представляваше право туловище, от което стърчаха ръце и крака, непропорционално дебели и кръгли като тръбите на гайда. Коленете му се закриваха от фустанелата, а краката надолу — от скалите. Но лактите на огромните му ръце имаха неестествени стави, долната им част бе голяма приблизително колкото горната и почти без китки, а самите ръце представляваха пародия на човешки крайници — тромави, само с три дебели пръста, единият от които стърчеше срещуположно като палец.

Дясната ръка стискаше ръждив метален прът, който дори и такова чудовище, не би трябвало да може да вдигне. Но тази дебела ръка с криви пръсти го държеше така леко и ловко, както Каролинус носеше тоягата си.

Чудовището отвори уста.

— Той! — каза то. — Той! Той!

Звукът бе смразяващ. Представляваше неестествено басово хихикане, ако изобщо можеше да се сравни с нещо. И въпреки че тонът бе приблизително толкова нисък, колкото на триклапанна туба, той несъмнено идваше от гърлото на съществото. В него нямаше нищо смешно. След като изви гласа си, чудовището утихна и започна да наблюдава придвижването на големия плужек с кръглите си светлосиви очи.

Джим установи, че е разтворил драконските си челюсти и се задъхва като куче след дълъг бяг. Зад него Смргол бавно се размърда.

— Да — избоботи той почти на себе си, — това от което се страхувах. Страшилище.

В последвалата тишина Брайън скочи от Бланчард и започна да пристяга ремъците на седлото.

— Хайде, хайде Бланчард — прошепна меко той. Но големият бял кон трепереше така силно, че не можеше да стои спокойно. Брайън поклати глава и ръцете му се отпуснаха от ремъците. — Май ще трябва да се бия пеш — каза той.

Останалите наблюдаваха Каролинус. Облегнат на тоягата си, магьосникът изглеждаше много възрастен. Бръчките се врязваха дълбоко в старческата кожа на лицето му. Беше наблюдавал страшилището, но сега се обърна към Джим и другите два дракона. — През цялото време се надявах — рече той, — че няма да се стигне до тук. Обаче — махна с ръка към приближаващия червей, притихналия Брай и наблюдаващото ги страшилище — както разбирате, нещата никога не се развиват по начина, по който искаме, а трябва да бъдат спирани и управлявани.