Читать «Драконът и Джорджът» онлайн - страница 137

Джим чу как Брайън пое дълбоко дъх и се отпусна на Бланчард.

— Най-позорната смърт — тихо промълви рицарят, — най-позорната… най-позорната…

Той слезе от коня, свлече се до мъртвеца на тревата върху бронираните си колене и скръсти пръстите на стоманените си ръкавици в молитва. Драконите мълчаха. Дафид и Даниел стояха редом с Ара, без да продумат.

Измежду хората единствено старческите очи на Каролинус гледаха сурово зрелището, като излъчваха не само ужас, но и нещо друго. Магьосникът заби тоягата си в широка диря от слуз, която преминаваше през тялото и водеше към кулата. Приличаше на следа, оставена от градински плужек, но толкова голяма, че там където бе докосвало земята, тялото на плужекът трябваше да е било широко шестдесет сантиметра.

— Червей… — каза Каролинус на себе си. — Но не той е убил човека по такъв начин. Червеите са лишени от разум. Нещо го е късало и мачкало бавно, с голяма сила и търпение…

Изведнъж се впери в Смргол и драконът поклати масивната си глава в странен жест на смущение.

— Не съм го казал, магьоснико — запротестира той.

— Най-добре е никой от нас да не го казва, докато не сме сигурни — отвърна магьосникът. — Елате!

Брайън се изправи до трупа, направи лек, безпомощен жест над него, сякаш посегна да оправи крайниците, но видя, че е напълно безсмислено да привежда в приличен вид това, което бе останало от човека, и се качи обратно върху Бланчард. Групата продължи по пътя, докато стигна може би на стотина метра от кулата. Там Каролинус спря и отново заби жезъла си в земята, той остана да стърчи изправен.

Ара се отпусна в легнало положение и Даниел седнала на колене до него, започна да намества и шинира крака му. За тази цел използваше сухите клони, паднали от едно недоразвито дърво наблизо, и ръкава на жакета си, срязан на ленти.

— Сега — каза Каролинус и думата прогърмя в ухото на Джим като звън от камбана.

Мъглата се бе затворила около тях. Бялата маса ги обгръщаше от всички страни и падаше ниско над главите им. Единствено мястото, където бяха спрели — в подножието на хълма, над който се издигаше кулата — самата кула и разпръснатите наоколо каменни отломки се виждаха ясно. Дали наистина се виждаха съвсем ясно? Мъглата се носеше на парцали над кулата и нещо във въздуха и в светлината, процеждаща се през нея, мамеше очите им така, че бе трудно да гледат само в една точка.

— Докато съм тук с моя жезъл — каза Каролинус, — те нямат такава власт, която да ни отнеме напълно светлината, дъха или силата на волята. Но стойте в кръга, който жезълът пази чист, защото иначе нито той, нито аз ще можем да ви защитим. Нека оставим враговете ни да дойдат тук.

— Къде са те? — попита Джим и се огледа.

— Търпение — язвително отвърна Каролинус. — Ще дойдат достатъчно скоро и не във вида, за който можете да предполагате.

Джим погледна встрани — там, където пътят свършваше при каменните отломки и кулата. Никакъв вятър не подухваше през мъглата. Въздухът тегнеше плътен и спокоен. Не, не беше съвсем спокоен, а сякаш потрепваше леко и неестествено като танцуваща топлинна вълна. Само че тук беше замъглено, мразовито и студено. Джим отбеляза, че това трептене отеква в него с тънко шеметно свистене, което долиташе неизвестно откъде и напомняше за пищенето в ушите, съпровождащо понякога бълнуването при силна треска