Читать «Драконът и Джорджът» онлайн - страница 12

— Тръгвам. Ако искаш, ме настигни, ако не искаш, недей. Твоя работа.

Той изчезна и Джим поклати ужасен глава. Какво ставаше? Според Гротуълд никой друг не можеше да го види, а камо ли…

Дракони?

Дракони, които говореха…?

Ами той? Самият Джим Екерт — дракон…

Това беше най-абсурдното нещо. Той, дракон? Как бе възможно да е дракон? Защо пък дракон, дори и да съществуваха такива неща като дракони? Цялата работа трябваше да е някаква халюцинация.

Разбира се. Сега той си спомни. Гротуълд му бе споменал, че събитията, които му предстои да преживее, ще бъдат напълно субективни. Това, което виждаше в момента, сигурно не бе нищо повече от кошмар, свързан с мястото и хората, при които бе попаднал.

Сън. Той се ощипа.

…И скочи. Беше пропуснал да отчете, че пръстите му завършваха с нокти. Големи, много остри нокти. Ако преживяването му бе сън, то събитията в този сън изглеждаха дяволски реални!

Но сън или не, той искаше само да открие Анджи, да се махне оттук и да се върне в действителния свят. Само че къде трябваше да я търси? По-добре би било да намери някого, на когото да може да я опише и да го попита дали не я е виждал. Трябваше да говори с този, който му се бе привидял като дракон и който го събуди. Какво бе казал той? Нещо като „хванахме един джордж“. И не беше ли Джордж с главно Д? Възможно е, ако някои хора тук се явяваха като дракони, други да приемат облика на Свети Джордж, убиеца на драконите. Но този дракон говореше за „един“ джордж. Може би драконите наричаха с това име всички човекоподобни, което означаваше, че по всяка вероятност бяха хванали…

— Анджи! — изкрещя Джим, внезапно свързвайки двете неща. Олюля се на четирите си крака и тръгна тромаво през пещерата. Излезе от входа и попадна в дълъг, осветен от факли тунел, по който бързо се отдалечаваше силуетът на друг дракон. Като заключи, че това трябва да е, както сам се бе нарекъл, правуйчото на тялото, в което се намираше, Джим полетя след него и се помъчи да изрови от паметта си името, с което се бе назовал.

— Чакай ме, ъ-ъ… Смъргол! — повика го Джим. Но силуетът на другия дракон зави зад един ъгъл и изчезна.

Джим се издигна бързо, за да го догони и забеляза, че сводът на тунела е нисък, прекалено нисък, за да размахва свободно криле, които — можеше да ги види с периферията на зрението си — се стремяха да се разперят в съответствие със скоростта му. Той също зави зад ъгъла, мина през широк вход и се озова в огромна подземна зала. Изглеждаше препълнена с дракони — сиви и грамадни в светлината на няколкото факли, хвърлящи гигантски сенки върху огромните каменни стени. Без да гледа къде отива, Джим налетя право върху гърба на друг дракон.

— Горбаш! — прокънтя съществото, обръщайки глава, и с тоя крясък отново се идентифицира като правуйчото. — Малко уважение, дявол го взел, момче!

— Съжалявам! — прогърмя Джим. Все още не можеше да свикне с драконския си глас и извинението излезе от него като залп на сигнално оръдие.