Читать «Тотален контрол» онлайн - страница 4
Дейвид Балдачи
Двумоторните пътнически самолети са конструирани така, че да могат да летят и само с един работещ двигател. Няма самолет обаче, който да може да лети с едно крило. Машината, извършваща редовния курс по полет 3223, бе непоправимо повредена. L800 се понесе с носа напред към земята в смъртоносна спирала.
Двамата пилоти се мъчеха безуспешно да овладеят повредения самолет. Те не знаеха точно какво се е случило, но си даваха сметка, че животът на всички на борда виси на косъм, и мълчаливо се молеха да не ударят друг самолет, докато падат към земята.
— Боже! — изпъшка единият пилот, когато видя бързината, с която стрелката на висотомера се устремява към нулата. Вече бе повече от ясно, че никаква авиационна техника и пилотски умения не могат да предотвратят очевидното — всички те щяха да умрат, при това съвсем скоро.
Челюстта на Либерман увисна от изумление. Пръстите му се вкопчиха в подлакътниците на седалката. Когато носът на самолета се насочи вертикално надолу, той изпита чувството, че се намира в някакво абсурдно влакче на ужасите. За нещастие Артър Либерман щеше да остане жив до последната секунда, когато самолетът се удари в твърдата земна повърхност. Напускаше света на живите няколко месеца преди предвижданията и не в съответствие със собствения си план. Преди последното, окончателно приземяване на машината от устните му се изтръгна една-единствена дума. Писъкът му се извиси над всички ужасяващи звуци, които отекнаха в пътническата кабина.
— Неее!
2.
Джейсън Арчър, с изпоцапана колосана риза и изкривена вратовръзка, се бореше със съдържанието на купищата картонени кутии. До него имаше портативен компютър. От време на време спираше, вземаше поредния лист и с помощта на ръчен скенер вкарваше съдържанието му в компютъра. По носа му се стичаше пот. Складът, в който се намираше, беше горещ и мръсен. Изведнъж някъде от голямото пространство долетя вик.
— Джейсън? — Чу приближаващи стъпки. — Джейсън? Тук ли си?
Джейсън бързо затвори кутията пред себе си, затвори капака на компютъра и го мушна в една пролука между купчините. След няколко секунди се появи Куентин Роу — около метър и седемдесет, слаб, с тесни рамене. На челото над голобрадото му лице бяха закрепени елегантни елипсовидни очила. Дългата му руса коса бе привързана на конска опашка. Беше облечен небрежно — избелели джинси и бяла памучна риза. От джобчето й стърчеше антена на клетъчен телефон. Беше мушнал ръце в задните си джобове.
— Минавах насам и реших да се отбия. Как върви?
Джейсън стана и протегна длъгнестото си мускулесто тяло.
— Върви, Куентин. Върви.
— Сделката със „Сайбърком“ напредва. Искат финансовите условия възможно най-бързо. Още колко време смяташ, че ще ти е необходимо?
Въпреки небрежния си вид Роу изглеждаше разтревожен. Джейсън хвърли поглед към купчините кутии.
— Поне седмица. Най-много десет дни.
