Читать «Собствено правосъдие» онлайн - страница 4

— С Лерой сме израснали заедно — обади се шерифът Върджил. — Той беше център, а аз куотърбек в училищния отбор, който спечели футболното първенство в окръга преди четирийсет години. Не е бандит, не убива никого. А другият очевидно не става за снайперист.

Агентът подхвърли шофьорската книжка на Лерой и се извърна към колегите си.

— Чист е — промърмори разочаровано той.

— Накъде сте тръгнали? — попита друг агент и огледа каросерията на пикапа, в която имаше малко дърва.

— В този час и по това време на годината само на едно място. Караме дърва на хората, които нямат време да си ги секат сами. Гледаме да ги продадем, преди да застудее. После отиваме на пристанището и оправяме едно-друго по лодката. Ако времето се проясни, може и да излезем в морето.

— Имаш лодка? — остро попита единият от агентите.

Лерой хвърли кос поглед към шерифа и кимна.

— Имам си я, истинска баровска яхта — иронично отвърна той. — От време на време излизаме в залива Чесапийк и гледаме да хванем малко раци. Много хора си падат по тия гадости тук.

— Престани с глупостите, защото ще си имаш неприятности — побърза да се намеси Върджил. — Работата е сериозна.

— Щом са убили някого, по-добре не си губете времето с нас — не му остана длъжен Лерой. — Ние нищо не знаем, нищичко!

— Да сте видели някой насам тази сутрин?

— Само вашите коли. А сме на крак от ранни зори.

Стоун закуцука към пикапа и започна да прехвърля купчината дърва в каросерията.

Агентите се спогледаха.

— Да се махаме — обади се един от тях.

Няколко секунди по-късно вече ги нямаше.

Лерой се приближи до пикапа и също започна да товари дърва.

— Кой ли е убит? — промърмори на себе си той. — Бил важен. На тоя свят има много важни хора, ама и те си умират като нас. Господ знае как да бъде справедлив.

Стоун изпусна едно продължително ръмжене.

Лерой вдигна глава и се ухили.

— Човече! Това е най-умното нещо, което чух през тая скапана сутрин.

След края на работния ден Стоун се изправи пред Лерой и със знаци му обясни, че ще си тръгва. Лерой го прие съвсем спокойно.

— Всъщност изненадан съм, че се задържа толкова дълго — каза той. — Желая ти късмет. — Извади няколко смачкани двайсетачки и му ги подаде. Стоун ги прибра, потупа го по гърба и закуцука по пътеката.

След като се преоблече, нарами сака си, излезе на магистралата за Вашингтон и вдигна палец. Взе го един камион, но шофьорът му направи знак да се качи отзад, очевидно отвратен от външния вид на дрипавия клошар. Стоун нямаше нищо против, защото това му даваше възможност да мисли на спокойствие. А имаше за какво да мисли. Току-що, в рамките на няколко часа, беше ликвидирал двама от най-известните мъже в страната. Направи го с пушката, която беше хвърлил в морето миг преди да скочи сред разпенените вълни.