Читать «Собствено правосъдие» онлайн - страница 3

Заеха се да товарят с дърва стар и очукан форд Ф–150 с изтрити гуми. На алеята изскочи полицейска патрулка, следвана от няколко черни автомобила. Изпод колелата им отхвърчаха ситни камъчета. От колите слязоха късо подстригани яки мъже. Бяха облечени с тъмносини мушамени якета, на гърба на които със златни букви пишеше ФБР, а в кобурите им имаше пистолети с пълнител от четиринайсет патрона. Трима от тях се насочиха към Стоун и кръглия мъж, а след тях забърза и топчест шериф с широкопола шапка и излъскани ботуши.

— Какво става, Върджил? — подвикна на шерифа кръглият мъж. — Пак ли е избягал някой пандизчия? Отдавна ти казвам да пратите шибаните либерали на майната им и да започнете да стреляте на месо!

Върджил поклати глава, а челото му се сбърчи загрижено.

— Този път не е пандизчия, Лерой — въздъхна той. — Убит е човек.

— Кой?

— Документи за самоличност! — заповяда един от агентите на ФБР.

— Къде бяхте двамата преди един час? — попита друг.

Лерой бавно огледа мъжете със сини якета, после се втренчи в шерифа.

— Какво, по дяволите, става, Върджил?

— Вече ти казах. Убит е човек. Важен човек, името му е…

Агентът до него рязко вдигна ръка и повтори заповедта си:

— Документите!

Лерой измъкна тънък портфейл от джоба на комбинезона си и му подаде шофьорска книжка. Един от агентите вкара номера в ръчния компютър, който извади от джоба на якето си, а друг протегна ръка към Стоун.

Той остана неподвижен, стиснал устни и гледащ с празен поглед през зацапаните стъкла на очилата. Левият му крак беше неестествено извит от коляното надолу. Изглеждаше объркан, но това беше част от ролята му.

— Той няма книжка — обади се Лерой. — Няма никакви документи. Дори не може да говори, по дяволите. Само ръмжи.

Агентите светкавично заобиколиха Стоун.

— За теб ли работи?

— Да, сър. Вече четвърти месец. Добре работи, има здрав гръб. Освен това не иска пари, а само подслон и храна. С тоя сакат крак и пилешки мозък няма да го наемат никъде другаде.

Агентите сведоха очи към изкривения крак, после се втренчиха в очилатото лице с посивяла брада.

— Как се казваш? — попита един от тях.

Стоун изръмжа и направи няколко резки движения с ръка, сякаш искаше да демонстрира някакво странно бойно изкуство.

— Мисля, че е някакъв език на жестовете — поясни Лерой. — Ама аз не му разбирам и затова дори не му знам името. Викам му „човече“ и му показвам какво искам да свърши. Горе-долу се получава. Ние тук не правим сърдечни операции, а просто товарим разни боклуци.

— Кажи му да си навие крачола да видим сакатия крак — заповяда един от агентите.

— Защо?

— Кажи му!

Лерой се извърна към Стоун и му показа какво да прави, навивайки собствения си крачол.

Стоун се наведе и повтори движенията му с добре изиграна непохватност.

Всички се втренчиха в грозния белег, пресичащ капачката на коляното му.

— Брей! — възкликна Лерой. — Нищо чудно, че не може да ходи като хората!

— Ясно, добре — промърмори същият агент и направи знак на Стоун да си смъкне крачола.

Стоун никога не беше допускал, че ще бъде благодарен на онзи боец от Северен Виетнам, който преди близо четирийсет години го рани в коляното с щика си. Шевът изглеждаше далеч по-страшен от самото нараняване, защото беше направен в джунглата, под артилерийския огън на противника. Беше разбираемо, че ръцете на доктора не пипаха уверено.